След като меденият месец, продължил всъщност няколко месеца, отмина, Чарлс се захвана със своя опус, „големия роман“, който щеше да му осигури място в канона на съвременната американска литература. Едно време е било достатъчно да напишеш „Врява и безумство“ или „И слънце изгрява“. Сега обаче най-важна беше големината. Дебелината, дължината. За съжаление, нямаше кой да посъветва Лейла, че преди да се омъжи за писател и да си въобрази, че и тя самата е писателка, е по-добре първо да види как се живее в дом, в който се ражда „голям роман“. След ден на разочарование мъката се тешеше с три големи бърбъна. Ден на концептуален пробив и еуфория се отпразнуваше с четири големи бърбъна. За да разшири съзнанието си за необходимата големина, седмици наред Чарлс не пипваше абсолютно нищо. Университетът изискваше от него много малко, но то все пак не беше нищо, а и най-дребните несвършени задължения се превръщаха в мъчение за твореца. Лейла се нагърбваше с всяка задача, която можеше да поеме, както и с много от тези, които не биваше да върши, но нямаше как да води лекциите му например. Наближеше ли време Чарлс да отиде да преподава, триетажната къща в традиционен стил часове наред се огласяше от пъшкане. Воплите идваха ту от единия, ту от другия етаж и бяха хем искрени, хем шеговито преувеличени.
Това, което спасяваше Чарлс, същината на слабостта на Лейла към него, беше чувството му за хумор. В редките добри дни той успяваше да напише по някой дълъг абзац — несвързан, както и всички останали, със събратята си — от който Лейла се заливаше от смях. Но много по-често в края на деня нямаше написан и ред. Вместо това в кратките мигове, в които беше свободна да се блъска над своите писаници на детското бюро на по-голямата му дъщеря и комплексарски да сравнява своя плосък журналистически стил със „спойката от мъжественост и устременост“ („Ню Йорк Таймс Букс Ривю“, първа страница) в абзаците на съпруга си, макар че нямаше и два свързани един с друг, откакто се беше омъжила за него, тя чуваше отварянето на вратата на пълния с книги кабинет на третия етаж, последвано от Тежката стъпка. И тъй като знаеше, че Лейла го чува, той нарочно стъпваше още по-тежко, за да придаде комичност на приближаването си. Накрая спираше пред затворената ѝ врата и — сякаш можеше да се допусне, че тя не е чула Тежката стъпка — миг-два се подвоумяваше, преди да почука. Даже и след като отвореше, не влизаше направо, а стоеше на прага и бавно плъзгаше поглед из ъглите, сякаш се чудеше дали, ако пише в детска стая, творенията му няма да са по-големи, или сякаш тепърва привикваше отново към чудния малък свят на Лейлиното съществуване. След това изведнъж — внимателно подбираше момента, за да произведе максимален комичен ефект — я поглеждаше и питаше: „Заета ли си?“. Тя никога не отговаряше, че е заета. Чарлс влизаше, сгромолясваше се на застланото със стигаща чак до пода покривка единично легло и изпъшкваше пресилено. Винаги се извиняваше, че я е обезпокоил, но Лейла долавяше в извиненията му подмолно негодувание към способността ѝ да върти домакинството и едновременно с това да накъдри по няколко страници в плоския си журналистически стил. Понякога обсъждаха на какво се дължи блокажът му, коя е конкретната пречка в този момент, ала само като прелюдия към това, заради което той беше слязъл, а именно да я повали на застланото легло, на чамовия паркет или направо на детското бюро. На нея ѝ харесваше. Много ѝ харесваше.
След една мъчителна година, в която големият роман така и не се отпуши, на нея ѝ дойде до гуша от литературата. Като феминистка не можеше да си представи просто да си седи у дома като съпруга на Чарлс и затова започна работа в „Денвър Поуст“, където бързо се наложи, тъй като сега се занимаваше с журналистика заради самата себе си, не заради баща си. В нейно отсъствие страниците от големия роман започнаха да набъбват, макар и бавно и на цената на големи количества бърбън. След като спечели награда за един от материалите си (за лошото управление на щатския панаир в Колорадо), Лейла се осмели да обяви бойкот на вечерите, които Чарлс даваше в чест на гостуващи писатели. О, как се пиеше на тези отвратителни събирания, неизбежните прояви на пренебрежение към Чарлс, прибавянето на поредното име към списъка му с ненавистни личности. На практика единствените живи американски писатели, които той не мразеше, бяха неговите студенти и бившите му студенти, и ако някой от тях постигнеше известен успех, беше само въпрос на време да го засегне, да го предаде и да се озове в списъка с враговете.