Предвид спадащото му самочувствие и нарастващото самосъжаление, Лейла навярно би трябвало да се притеснява Чарлс да не постъпи с нея така, както беше постъпил с първата си съпруга, и да се хвърли в обятията на някоя млада студентка. Само че тя продължаваше да го възбужда безумно. Сякаш той беше голям котарак, а дребничката, мъничката Лейла беше мишленце, на което котаракът няма как да не скочи. Може би това важеше за всички писатели или просто Чарлс си беше такъв, но той нито за миг не я оставяше на мира. Дори извън леглото Чарлс постоянно я ръчкаше и човъркаше, вадеше ѝ душата, стремеше се всичко да бъде изкарано на бял свят и да бъде изречено на глас.
Едва ли не в самозащита, Лейла стигна дотам, че започна да си мечтае да забременее. Имаше приятели в „Поуст“ с бебета, с вече тичащи насам-натам три-четиригодишни, с първолаци. Беше ги държала в ръцете си като пеленачета и се разтапяше от доверчивостта и невинността, с които те, едва стъпили на скута ѝ, опипваха лицето ѝ и облягаха главичка на гърдите ѝ. Струваше ѝ се, че няма нищо по-сладко от едно дете, нищо по-ценно и заслужаващо си. Но когато — една внимателно подбрана вечер, след като през деня Чарлс беше отбелязал напредък от хиляда думи — тя си пое дълбоко дъх и повдигна въпроса, той реагира, все едно е дошъл краят на света. С премерена бавност, тъй че да подсили комичния ефект, Чарлс се обърна към нея и я удостои с мрачния си Поглед. Погледът му трябваше да е смешен, но я изплаши. Той означаваше: „Помисли си какво каза току-що“. Или: „Не говориш сериозно, нали?“. Или още по-заплашителното: „Даваш ли си сметка, че пред теб стои изтъкнат американски писател?“. Честотата, с която напоследък я гледаше с този Поглед, я караше да се пита какво означава тя за него. Преди смяташе, че го привличат талантът, издръжливостта и зрелостта ѝ, ала сега се опасяваше, че той харесва най-вече това, че е дребничка.
— Какво? — попита тя.
Чарлс примижа силно, цялото му лице се сбръчка. След това отвори очи.
— Извинявай — каза той. — Какво ме питаше?
— Дали може да поговорим евентуално да си направим дете.
— Не сега.
— Добре. Но какво разбираш под „сега“, тази вечер или това десетилетие?
Той въздъхна драматично.
— Какво точно в несъществуващата връзка между мен и децата ми те кара да мислиш, че съм подходящ за баща? Да не би да пропускам нещо?
— Става дума за мен. Не за нея.
— Разликата ми е ясна. А ти наясно ли си с напрежението, на което съм подложен?
— Набива се на очи.
— Не, не, можеш ли изобщо да си представиш, дори и за миг, как бих могъл да довърша книгата с бебе в къщата?
— Очевидно това няма да стане в следващите девет месеца. А един немного далечен краен срок може да ти помогне да се мобилизираш.
— Вече просрочих крайния срок с три години.
— Говоря за истински краен срок. В който вярваш. И аз го искам. Искам да довършиш книгата, но освен това искам и да имаме дете. Двете не си противоречат. Даже може да си повлияят благотворно.
— Лейла!
Той нарочно извика името ѝ строго, за да бъде смешно.
— Какво?
— Обичам те повече от всичко друго на света. Моля те, кажи ми, че го знаеш.
— Знам го — отвърна тя тихо.
— Затова ме чуй, моля те. Изслушай ме, моля те: всяка минута от този разговор се равнява на един изгубен работен ден следващата седмица. Една минута — един ден, усещам го. Ако ти страдаш, и аз страдам, знаеш го. Затова, моля те, нека спрем веднага.
Лейла кимна, после се разплака, после се любиха, после отново поплака. Няколко месеца след това от „Поуст“ ѝ предложиха петгодишен договор като кореспондент във Вашингтон и тя прие. Не беше престанала напълно да обича Чарлс, но вече не издържаше да е край него с тази болка в гърдите. Изпитваше вярност към бебе, което още не беше заченато. Към една възможност.
Тази възможност я последва във Вашингтон и се връщаше с нея веднъж месечно в Денвър за планьорките в редакцията и за изпълнение на съпружеските задължения. Лейла не желаеше да си се представя разведена в началото на четиресетте, работеща по шейсет-седемдесет часа седмично и жадуваща за дете, ала като че ли изобщо нямаше власт над посоката, в която беше поел животът ѝ, той все повече се отдалечаваше и вече почти напълно беше достигнал скоростта, необходима за преодоляване на гравитацията. Знаеше накъде я води този курс, но се опитваше да не мисли за това. В среднощните разговори по телефона с Чарлс долавяше, че той също е самотен, никога преди не беше обръщал такова внимание на работата ѝ, не беше предлагал тъй настървено помощта си. Но при посещенията му през лятото, първата и втората година, малкият ѝ апартамент в Капитолия се превръщаше в миришеща клетка на голям котарак, който е твърде потиснат, за да се умие с лапички. Чарлс по цял ден се мотаеше вътре по боксерки и се оплакваше от времето. Лейла за първи път се почувства физически отблъсната от него. Измисляше си причини да се прибира по-късно, но той винаги я чакаше, нетърпелив, обезумял. Най-сетне беше приключил големия си роман, само че редакторът настояваше за множество поправки, а Чарлс не можеше да вземе решение и за най-дребното нещо. Задаваше ѝ едни и същи въпроси по сто пъти и нямаше смисъл да му отговаря, тъй като на следващата вечер ѝ сервираше пак същите. И двамата въздъхнаха с облекчение, когато той се върна в Денвър да поеме новия випуск жадно гледащи го в устата студенти.