Лейла се запозна с Том Аберант през февруари 2004 година. Том, уважаван журналист и редактор, беше дошъл във Вашингтон на лов за таланти за бъдещото си издание за разследваща журналистика и в списъка му с потенциални кандидати беше и Лейла, която вече имаше споделен „Пулицър“ (антракс, 2002 година). Той я покани на обяд и обясни, че разполага с двайсет милиона долара начален капитал. В момента живеел в Ню Йорк, но бил разведен, нямал деца и смятал да разположи редакцията в Денвър, родния си град, където режийните разходи щели да са по-ниски. Бил я проучил и знаел, че съпругът ѝ е в Денвър. Дали би проявила интерес към възможността да се върне у дома и да работи за немалка заплата в издание с идеална цел, без да се тревожи от неизбежния срив в рекламните приходи и без да мисли за ограниченията в дължината на материалите и за ежедневните крайни срокове?
Предложението би трябвало да ѝ допадне. Само че големият роман на Чарлс беше излязъл само преди седмица и беше направен на пух и прах от критиката („раздут и безкрайно противен“, Мичико Какутани, „Ню Йорк Таймс“), в резултат на което Лейла беше скована от ужас, наближаващ границата на 6 в скалата от 1 до 10. Обаждаше се на Чарлс по три-четири пъти на ден, надъхваше го, повтаряше му колко съжалява, че не може да е до него в този момент. Само че неприязънта, с която посрещна предложението на Том, ясно показваше, че изобщо не съжалява. Не искаше да е жената, изоставила съпруга си след провала на „делото на живота му“. Но нямаше как да скрие нито от себе си, нито от Том, че не е готова да напусне Вашингтон.
— Сигурен ли си, че трябва да е точно в Денвър? — попита тя.
Том имаше месесто лице, устата му беше като на костенурка, от присвитите му очи лъхаше добронамерена насмешливост. Темето му беше олисяло, косата отстрани беше подстригана почти до кожа, но си личеше, че все още не е побеляла. Пинизът на мъжете в разцвета на силите си е, че като цяло няма значение дали отговарят на общоприетата представа за красота. Прощава им се не само наличието на коремче, но даже и тънкият глас, особено ако е леко дрезгав, какъвто беше на Том.
— Ами да, сигурен съм — отвърна той. — Там са сестра ми, племенницата ми. Западът ми липсва.
— Проектът ти е страхотен.
— Не искаш ли да помислиш още малко? Или веднага ще ми откажеш?
— Не, не отказвам. Просто…
Чувстваше се напълно прозрачна.
— Ох, ужасно е — въздъхна тя. — Знам какво си мислиш.
— Какво си мисля?
— Питаш се защо не искам да се върна в Денвър.
— Няма да те лъжа, Лейла. Разчитах да се присъединиш към нас. И мислех, че Денвър е най-силният ми коз.
— Да, това с Денвър е чудесно, а и ти си абсолютно прав в предвижданията си за бранша. Сто години разполагахме с монопол над рекламата. Завърташ пресата, печаташ пари. А сега вече не е така. Само че…
— Само че?
— Ами предложението ти идва в доста неподходящ момент.
— Проблеми у дома.
— Да.
Том се облегна назад с ръце на тила, напъна копчетата на ризата.
— Кажи ми дали това ти звучи познато — рече той. — Обичаш го, но не можеш да живееш с него, той страда, а ти смяташ, че раздялата ще оправи нещата, ще позволи и на двама ви да се възстановите. И когато накрая идва време да се съберете отново, тъй като раздялата е само временна, установяваш, че всъщност през цялото време си се самозалъгвал.