— В интерес на истината — отвърна Лейла, — от доста време подозирам, че съм се самозалъгвала.
— Значи, жените са по-умни от мъжете. Или просто ти си по-умна от мен. Ако ми позволиш да доразвия този хипотетичен сценарий още малко…
— И двамата знаем за кого става дума.
— Аз го харесвам — рече Том. — „Луд, тъжен татко“ е страхотна книга. Безумно смешна. Невероятна.
— Със сигурност е адски забавна.
— Но сега ти си тук, във Вашингтон. Докато критиците правят на кайма новия му роман.
— Да…
— Майната им на критиците. Въпреки всичко, аз пак ще си го купя. Ако се върнем към хипотетичния сценарий, има ли някой друг? Ако е добър и се занимава с разследвания, с радост ще го взема. Не съм против наемането на двойки.
Тя поклати глава.
— Няма никой? — попита Том. — Или не е журналист?
— Интересуваш се дали съм свободна ли?
Той се наведе напред и покри лицето си.
— Заслужих си го. Всъщност друго исках да разбера, но си признавам, че въпросът ми не беше зададен добре. Просто съм си такъв, ценител на гузната съвест. Не биваше да питам.
— Ако можеше да видиш колко виновна се чувствам, щеше да установиш, че съм точно по вкуса ти.
Игривият тон, с който изрече думите си, ги сбъдна. Беше ужасно — и сякаш не зависеше от нея — как се разтапяше при вида на първия мил, успял неженен мъж, изпречил се на пътя ѝ, откакто върху големия роман се беше стоварила вълната язвителни оценки („банален“, „прекалено дебел“, „тегав“). Но колкото и виновна да се чувстваше, Лейла не можеше да го отрече: в нея растеше негодувание срещу Чарлс, задето се беше провалил. Освен това негодуваше и задето е принудена да се смята за повърхностна, гонеща успеха жена само защото харесва Том Аберант. Ако книгата на Чарлс беше получила хвалебствени отзиви и беше попаднала в кратките списъци за големите награди, Лейла можеше да продължи по отдалечаващата се траектория, без да се чувства виновна. Никой копче нямаше да ѝ каже. Напротив, ако се върнеше при него, щяха да я гледат с лошо око, задето беше избягала във Вашингтон, докато той се е мъчил, а след това е довтасала обратно при него да се радва на успеха му. Така че нямаше как да не ѝ се иска Чарлс да го нямаше. В един свят, в който Чарлс не съществуваше, тя щеше да приеме изключително привлекателната оферта за работа на Том.
Вместо това Лейла предложи на Том по-късно да излязат да пийнат по нещо. Отиде в бара с къса черна рокля. След това от апартамента си изпрати на Том дълго изповедно писмо. Вечерта на няколко пъти отлага обичайното обаждане на Чарлс. В нарастващото чувство на вина заради отлагането, в самата вина намери волята и основанието изобщо да не се обади. (Макар че страдащият от угризения може да сложи край на страданията си във всеки един момент, като просто направи това, което трябва, страданието все пак го има и е истинско, а самосъжалението не е придирчиво от какво точно страдание се подхранва.) На следващия ден, без да погледне отговора на Том в пощата си, тя отиде на работа, говори с Чарлс три пъти и вечеря с един източник. След като се прибра, се обади на Чарлс за четвърти път и най-сетне отвори писмото на Том. То не беше изповедно, но съдържаше покана. В петък вечерта Лейла се качи на влака за Манхатън (чувството за вина, което би трябвало да се появи впоследствие, някак си не само че я гризеше още преди да е направила каквото и да е било, а и я подтикваше към изневярата) и прекара нощта в апартамента на Том. Не се отдели от него до края на почивните дни, оставяше го само колкото да отиде в банята да се изпикае или да се обади на Чарлс. Чувството за вина беше смазващо, подобно на гравитацията изкривяваше времето и пространството и по пътя на неевклидовата геометрия се сливаше с вината, която Лейла не беше изпитвала, когато разрушаваше брака на Чарлс. Сега излизаше, че все пак и тогава се е чувствала виновна, но вината просто е била препратена посредством изкривяване на времето и пространството към Манхатън през 2004 година.
Нямаше да издържи, ако не беше Том. С него се чувстваше сигурна. Той беше едновременно причината за вината и лекът срещу нея, тъй като я разбираше и сам я преживяваше. Том беше само с шест години по-голям от Лейла, нищо че изглеждаше доста по-възрастен заради олисялото си теме, но се беше оженил толкова млад, че крахът на продължилия дванайсет години брак беше в доста далечното минало. Съпругата му Анабел била човек на изкуството, обещаваща млада художничка и режисьорка, издънка на едно от семействата, които притежават „Маккаскил“, най-голямата компания за производство на храни в света. На хартия тя била абсурдно богата, но не общувала с родителите си и отказвала да взема пари от тях. По времето, когато Том се беше спасил от брака им, нейната кариера била в задънена улица, Анабел била в края на трийсетте и още искала деца.