— Постъпих като страхливец — каза той на Лейла. — Трябваше да я напусна пет години по-рано.
— Страхливост ли е да останеш с човек, когото обичаш и който има нужда от теб?
— Ти кажи.
— Хм… По-нататък ще ти отговоря.
— Ако беше на трийсет и една, можеше да се окопити, да срещне някой друг и да си роди дете. А аз чаках толкова дълго, че в общи линии я лиших от тази възможност.
— Пак е можела да го направи, след като е била толкова богата.
— Тя беше ненормална в това отношение. По-скоро би умряла, отколкото да вземе пари от баща си.
— Такъв е бил нейният избор. Защо се чувстваш виновен за избор, който е направила тя?
— Защото знаех какво ще избере.
— Изневерявал ли си ѝ?
— Чак след като се разделихме.
— В такъв случай извинявай, но май те бия в надпреварата по вина.
Не било само това, каза Том. Бащата на Анабел го харесвал и се опитвал да му помогне във финансово отношение. Том не можел да приеме никаква помощ, докато бил с Анабел, но след смъртта си, повече от десет години след развода, баща ѝ му оставил двайсет милиона долара и Том ги взел. От там идвал началният капитал за изданието.
— И за това ли се чувстваш виновен?
— Можеше да откажа.
— Но ги използваш за нещо хубаво.
— Използвам ги, за да направя живота си по-приятен, макар че съпругата ми никога не би приела тези пари. И не само че правя живота си по-приятен, а и израствам професионално. Увеличавам мъжките си преимущества.
На Лейла ѝ харесваше с Том, но чувството му за вина ѝ се струваше малко попресилено. Чудеше се дали той не преувеличава (и не омаловажава сексуалния захват, с който го е държала Анабел) заради нея. При второто си посещение в Ню Йорк тя го попита може ли да разгледа кутията му със стари снимки. На тях се виждаше слаб, млад мъж с момчешки вид и гъста коса, едва го позна.
— Изглеждаш съвсем друг.
— Аз бях съвсем друг.
— Сякаш гледам човек със съвсем различно ДНК.
— И на мен така ми се струва.
Щом видя Анабел, Лейла започна да разбира по-добре чувството за вина на Том. Анабел беше умопомрачителна: едрогърда анорексичка с блясък в очите и с грива на Медуза, рядко се усмихваше. На заден фон се издигаха студентски общежития, къщи в гетата, зимно нюйоркско небе отпреди 11 септември.
— Наистина изглежда малко плашеща — каза Лейла.
— Ужасяваща. Само като я видя, и се разтрепервам, това си е посттравматично стресово разстройство.
— А виж се ти! Толкова млад и сладък!
— Чудесно описание на брака ми с две думи.
— А тя къде е сега?
— Нямам представа. Нямахме общи приятели и не поддържаме връзка.
— Значи, може в крайна сметка да е взела парите. И да си е купила остров някъде.
— Всичко е възможно. Но не ми се вярва.
На Лейла ѝ се искаше да вземе някоя от снимките, беше си избрала една страшно сладка на Том, направена от Анабел на ферибота за Стейтън Айлънд, само че беше твърде рано за това. Тя затвори кутията и го целуна по костенурковската уста. Сексът с него не беше драматичното изпълнение с Чарлс, нахвърлянето, размятането, писъците на сграбчена плячка, но Лейла вече си мислеше, че другото е за предпочитане. Беше по-спокойно, по-бавно, по-скоро сливане на умовете чрез телата.
Струваше ѝ се, че Том ѝ е таман, и именно заради това се чувстваше най-виновна, тъй като това означаваше, че Чарлс не е и никога не е бил подходящ за нея. Сдържаността на Том и готовността му да я остави на мира бяха като капки мед за нейната твърде дълго ръчкана и човъркана душа. И той като че ли изпитваше същото усещане, че тя е точно за него. И двамата бяха журналисти и говореха на един език. Но Лейла не спираше да се чуди защо мъж като него не се е оженил повторно. И преди да изгори мостовете към Чарлс, тя попита Том за причината.
Той отговори, че след развода не е оставал с жена за повече от година. Според неговите етични разбирания една година била границата, поне в Ню Йорк, за необвързващи отношения, а заради зле приключилия си брак се боял от обвързване.
— Какво искаш да ми кажеш? — попита Лейла. — Че след осем месеца ще ме изриташ?
— Ти вече си обвързана — отвърна той.
— Аха. Много смешно. И това правило казваш ли го още на първата среща?