— Това е общоприето правило в Ню Йорк. Не аз съм го измислил. Така не изяждаш пет години от живота на жената, преди да я изриташ, както ти се изрази.
— Вместо да преодолееш фобията си от обвързване, да речем.
— Опитах се. Неведнъж. Но очевидно при мен става дума за клиничен случай на посттравматично стресово разстройство. Връхлита ме истинска паника.
— По-скоро клиничен случай на бекярство.
— Лейла, те бяха по-млади. Знаех много повече от тях, знаех какво може да стане. Дори и да не беше омъжена, с теб пак щеше да е друго.
— Да, прав си. Защото съм на четиресет и една. Минал ми е срокът на годност. Няма да се чувстваш виновен, когато ме разкараш.
— Разликата е в това, че имаш брак зад гърба си.
На Лейла изведнъж ѝ просветна.
— Не, разликата е другаде — каза тя. — Разликата е там, че аз съм по-възрастна, отколкото е била съпругата ти по време на развода. Не си я заменил с по-нов модел двайсет и осем годишна. Заменил си я с по-стар модел. Затова не се чувстваш толкова виновен.
Том не отговори.
— И знаеш ли откъде го знам? Защото и аз правя подобни сметки. Готова съм на всичко, само и само да заглуша чувството за вина, пък било то и за пет минути. В „Адирондак Ривю“ е излязла рецензия за романа на Чарлс. Хвалебствена. Той е разпратил линка до всичките си познати, видях го, докато идвах насам. Трябвало е някой да му каже да не го прави. Нуждаел се е от мен, неговата съпруга, да го посъветва: „По-добре недей“. Но аз бях заета с друго, говорех с теб по телефона. И къде е моето малко правило да ми помогне сега? Нямам си такова.
Тя прибираше дрехите си в сака, с който беше дошла.
— Това правило вече не важи — рече Том. — Споменах го само защото смятах, че ще ме разбереш. Но си права, наистина има значение, че си на четиресет и една. Не го отричам.
Честността му като че ли беше насочена не към Лейла, а към призрака на бившата му съпруга.
— По-добре да си вървя, преди да си ме разплакал — каза тя.
Това, което я накара да си тръгне онази вечер от апартамента му, беше шестото ѝ чувство. Ако сдържаността на Том беше просто основополагащата му същност, Лейла можеше да се успокои и да я приеме. Само че шестото ѝ чувство подсказваше, че той невинаги е бил сдържан. В брака си е бил отворен към крайности, и то до такава степен, че сега се чувстваше травматизиран, а очевидно Анабел все още имаше власт над съвестта му. Между него и Анабел беше имало нещо, което той не възнамеряваше да се опита да постигне с никой друг, и шестото чувство нашепваше на Лейла, че тя винаги ще е на второ място, че никога не би могла да победи в тази надпревара.
Само че Том продължи да ѝ се обажда през зимата, осведомяваше я за напредъка в подготовката на интернет изданието си и тя не можеше да се преструва, че предпочита да говори с някой друг. В началото на май, три месеца и половина след първата им среща, той отново дойде във Вашингтон. Лейла отиде да го посрещне на „Юниън Стейшън“ и щом го видя да се мотае на перона в неизгладен панталон и стара тениска от 50-те, специално избрана заради грозотата ѝ като бъзик с добрия вкус, в главата ѝ заби камбана с ясен, чист звук, беше влюбена в него.
Той си беше запазил стая в „Джордж“, за да не изглежда, че се е надявал да отседне при нея, но така и не стигна до хотела. Прекара седмица в апартамента ѝ, използваше нейния интернет, четеше на дивана ѝ, очилата вдигнати на лисото теме, пръстите свити около гръбчето на книгата, придърпана на педя от късогледите очи. Струваше ѝ се, че Том винаги е бил на дивана ѝ, и когато се прибереше и го видеше излегнат там, имаше чувството, че най-сетне, за първи път в живота си, си е у дома. Съгласи се да напусне „Поуст“ и да започне работа в неговото издание. И друго да ѝ беше предложил, също щеше да се съгласи. Искаше (но още не му беше казала) да се опита да му роди дете. Обичаше го и искаше никога да не я напуска. Оставаше единствено дълго обсъжданият, но така и непроведен разговор с Чарлс. Ако беше успяла да го проведе навреме, може би щеше да се омъжи за Том. Но я беше страх, страхуваше се, колкото и Том навярно се беше страхувал, когато е трябвало да сложи край на брака си. Отлагаше разговора, отлагаше да предупреди „Поуст“ за напускането си и една топла колорадска вечер в края на юни, на слизане от Голдън Чарлс изхвърча от пътя с мотора си XLCR 1000, купен с последната третина от аванса за издаването на книгата във Великобритания, и остана парализиран от кръста надолу. Беше карал пиян.
Сам си беше виновен, но несъмнено и Лейла имаше вина. Докато се влюбваше в друг мъж, беше позволила животът на съпруга ѝ да излезе от релси. Тя веднага уреди да бъде командирована в Денвър и докато Чарлс беше в болницата, а след това се възстановяваше, нямаше как да му каже за Том, трябваше да поддържа духа му бодър. Само че отлагането я караше още повече да се страхува от мига, в който трябваше да разкрие истината за Том. И докато играеше ролята на любяща съпруга — всяка сутрин се отбиваше да види Чарлс и оставаше при него по няколко часа вечер, продаде триетажната къща и намери по-удобна, ободряваше го и тайно му носеше уиски, сприятели се с лекарите и болногледачите, не се спираше и за миг — спеше с друг в красивата къща, която Том беше купил в Хилтоп отчасти с пари от бившия си тъст.