— По-добре още сега запалете колата и напуснете моята улица.
— А може и изобщо да не говорите. Само ще кимате или ще поклащате глава. Не е забранено да поклащате глава, нали?
Лейла му се усмихна отново и завъртя глава, сякаш да му покаже колко е лесно. Уолкър въздъхна, не знаеше какво да прави.
— Ето, паля колата — каза тя и завъртя ключа. — Виждате ли? И напускам вашата улица.
— Благодаря.
— Вие нямате ли работа някъде из града? Мога да ви закарам?
— Няма нужда.
Лейла изключи двигателя и Уолкър въздъхна още по-тежко.
— Съжалявам — каза тя. — Като журналист съм длъжна да чуя вашата позиция по случая.
— Няма никакъв случай! Нищо не се е случило.
— Ето, виждате ли, това е някаква позиция. Защото другите твърдят, че се е случило нещо. Някои дори казват, че ви е било платено, за да си затваряте устата. И аз се чудя за какво са ви дали парите, ако наистина нищо не се е случило. Нали така?
Уолкър се надвеси над нея. Кожата му беше като размазана карта на гъстонаселен град.
— С кого сте говорили?
— Не издавам източниците си. Това е първото, което трябва да знаете за мен. Който разговаря с мен, е в безопасност.
— Мислите се за много умна, а?
— Не, в интерес на истината, от тези работи разбирам толкова, колкото и всяка жена. Но вие можете да ми помогнете да вникна в тях, нали?
— Умницата от големия град.
— Просто посочете час и място. Където да се срещнем. Някое по-ненабиващо се на очи място.
Лейла винаги използваше израза „ненабиващ се на очи“, когато разговаряше с мъже. Намекваше точно за каквото трябва. Идеята за „ненабиване на очи“ беше абсолютната противоположност на жената в къщата на Уолкър. Която в същия този момент отвори вратата и се провикна:
— Ърл, с кого говориш?
Лейла прехапа устни.
— Госпожата е журналистка — отвърна Уолкър. — Обяснявам ѝ как се излиза от града.
— Каза ли ѝ, че няма какво да кажеш?
— Нали точно това ти казах!
След като вратата се затвори, Уолкър, без да поглежда към Лейла, рече:
— Зад „Сендъргас“ на „Клифсайд“. В три. Ако не се появя до четири, по-добре се връщайте да си спите в своето легло в Денвър.
Лейла потегли с мръсна газ, окрилена от съгласието му, точно за тази окриленост живееше като журналист, едва се сдържаше да не натисне още повече педала на газта. Кой би се досетил, че от всичките номера, които беше приложила, точно намекът за легло ще го спечели?
В стаята си в хотела тя натисна П на телефона.
— Пип Тайлър — вдигна Пип в Денвър.
— Здрасти! Току-що си уговорих среща с Ърл Уолкър.
— Супер!
— Говорих и с Филиша Бабкок.
— Браво.
— Ще паднеш от смях. Флейнър е взел бомбата като сексуален стимулант.
— Тя ли ти го каза?
— Наду ми главата, обремени ме с толкова много работи, които бих предпочела да не знам, ако изобщо в журналистиката може да има такова нещо. Но и тя потвърди, че е било макет.
— О…
— От това пак може да излезе добър материал, Пип. Щом като някой служител може да изнесе от завода макет, значи, може да изнесе и истинска бомба. Ще стане чудесен репортаж!
— Все пак е хубаво, че светът е в по-голяма безопасност, отколкото си мислех.
Лейла ѝ разказа подробностите, като се радваше, поне в лично качество, не като началник, че Пип не бърза да се върне към проучванията, възложени ѝ от друг репортер, разследващ доколко може да се има вяра на съдебните лекари.
— Да те оставям да си четеш докладите от аутопсии — каза накрая Лейла. — Как върви?
— Ще умра от скука.
— Ами… Няма как.
— Просто споделям, не се оплаквам.
Лейла потисна бликналите чувства. След това се предаде.
— Мъчно ми е за теб.
— О… Благодаря.
Тя зачака, надяваше се на нещо повече.
— И на мен ми е мъчно за теб — добави Пип.
— Ще ми се да те бях взела с мен.
— Е, нищо. Няма да ти избягам.
След като затвори, Лейла си даде сметка, че е прекалила. „И на мен ми е мъчно за теб“ надхвърляше границите на това, което имаше право да изтръгне от свой подчинен, но пак беше по-малко, отколкото искаше да чуе. Чувстваше се неудовлетворена и разголена, както и малко превъртяла. В нежността, която изпитваше към децата, имаше нещо телесно, намиращо се вътре в нея близо до онзи център, който копнееше за ласки и секс. Но причината да изпитва тази нежност беше, че колкото и да обичаше детето в обятията си, беше сигурна, че никога няма да го предаде и да злоупотреби с невинността му. Ето заради това нищо не можеше да замени децата, заради тази вътрешно заложена неутолимост, хем болезнена, хем прекрасна, на родителската любов.