Колкото и да беше необичайно, истинското име на Пип беше Пюрити. (В подадените за стажантското място документи пишеше Пип Тайлър, но Лейла беше погледнала копието от дипломата в колежа.) На Лейла името ѝ се струваше удачно, макар да не можеше да каже защо. Пип определено не беше „непорочна“, поне що се отнасяше до секса. Беше дошла да живее в Денвър с приятел, за когото отказваше да говори, беше споменала само, че е музикант и се казва Стивън. Освен това беше живяла в истинска мизерия в Оукланд, сред мръсни анархисти, а снимките от купона на Коуди Флейнър бяха придобити по незаконен път, с помощта на хакери. Лейла се чудеше дали у Пип не долавяше не друго, а своята невинност и неопитност, когато беше на двайсет и четири. Тогава тя изобщо не подозираше колко малко знае за света, ала сега го виждаше ясно у Пип.
Лейла искаше да е добър феминистки пример за подражание и да даде на Пип посока, каквато тя на нейните години нямаше. „Парадоксът е в това — беше ѝ казала по време на обяд един ден, — че благодарение на интернет работата на журналиста е много по-лесна. За пет минути можеш да провериш това, за което преди ти бяха нужни пет дни. Но в същото време интернет убива журналистиката. Нищо не може да замени репортер, който е работил в дадена област двайсет години, култивирал си е източници, способен е да направи преценка от кое може да излезе добър материал и от кое— не. Гугъл и Акоринт те карат да се чувстваш много умен, но най-добрите репортажи са резултат от проучванията на място. Някой източник случайно изтърве нещо и изведнъж виждаш новината. Тогава се чувствам най-жива. Когато седя пред компютъра, съм само наполовина жива.“
Пип я беше изслушала внимателно, без да коментира. Тя притежаваше често срещаната сред днешните колежани неохота да изразява категорично мнение, боязън да не се изложиш или да не проявиш неуважение. На Лейла ѝ мина през ума, че всъщност Пип изобщо не беше невинна, в смисъла на детинска чистота и непознаване на света, напротив, тя беше много по-умна от нея, Пип и съвременниците ѝ чудесно съзнаваха колко смъртно увреден свят наследяват, всъщност самата Лейла беше по детски наивна. И все пак тя беше убедена, че пасивността на Пип е просто поколенчески стил, и търсеше начин да проникне през нея.
Пип или изобщо не пиеше, или се отрязваше. Лейла я водеше често на вечеря, за да е сигурна, че поне веднъж на ден любимката ѝ се е нахранила като хората, и в заведението пиеше сама. Но миналата седмица, в четвъртък вечерта, Пип си беше поръчала чаша вино и за нула време я изгълта. След като пресуши и втората, попита дали може да поръча бутилка, дори нелепо предложи да я плати. След час от виното не беше останала и капка, храната си стоеше недокосната, а Пип плачеше. Лейла се пресегна през масата и погали зачервеното ѝ лице.
— О, миличка…
Пип скочи и изтича към тоалетната. Когато се върна, попита може ли, само този път, да пренощува при Лейла.
— О, миличка — повтори Лейла. — Ще ми кажеш ли какво е станало?
— Нищо — отвърна Пип. — Просто тук се чувствам самотна. Майка ми ми липсва.
Лейла побърза да прогони мисълта за майка ѝ.
— Няма проблем да дойдеш да спиш у дома — каза тя. — Но трябва да знаеш в какво положение се намирам.
Пип веднага кимна.
— Освен ако вече не си в течение.
— Подочух нещо.
— По принцип тази вечер би трябвало да спя у Том, предполагам, че това вече го знаеш. Но според мен не е добре да те заведа там.
— Ясно. Не биваше да те моля.
— Не, не! Прекрасно е, че помоли. Но и аз съм нещо като гостенка в онази къща. Ако си съгласна да се промъкнем тихомълком…
— Съжалявам, не знам какво ми става.
— Спокойно, нямаше да ти предложа, ако беше проблем.
Къщата на Чарлс беше на три преки от сградата, в която се провеждаше курсът по творческо писане. Той можеше да се придвижва до там с инвалидната си количка — освен това можеше и да престане да преподава — но предпочиташе да продължи да работи и да приема студентите у дома. Стараеше се изобщо да не напуска бърлогата си и твърдеше, че предпочита да е абсолютният господар на царство от двеста квадрата, отколкото да е инвалидът с количката навън. Можеше да сдържа пикочния мехур и червата си, притежаваше добре развити мускули на корема и на раменния пояс и беше много сръчен с количката. Все още прекаляваше с алкохола, но все пак беше понамалил количеството, тъй като възнамеряваше да живее дълго. Парализата беше изкарала наяве недоволството му от литературния свят, който според него искал Чарлс просто да изчезне, а той беше твърдо решен да не му достави тази радост.