— Господин председателю — каза защитникът, — за да ви отговоря, ще повторя молбата си, която имахме чест да ви направим и тук, и в писменото си обяснение по-рано: да се повика самият разсилен Дамянов, в качеството на свидетел и под клетва да се изпита — истина ли е или не е онова, което се съдържа в статийката ни. Това е нашето главно доказателство…
Шушукане из публиката. Мнозина се извръщат някъде към дъното на стаята. Какво има там?
Председателят пази леденото си изражение. Той не е доволен от тоя отговор.
Кратко съвещание с тих глас между него и членовете.
— Съдът не може да допусне подобно доказателство — обръща се председателят към защитника.
Неволно шушукане из публиката; мърдане някакво.
Председателят наляга звънеца.
— Тишина!
— Ако желаете друго доказателство още по-убедително и неопровержимо, то, господа съдии, аз го имам готово в самите вас…
Председателят се намръщи.
— Моля, моля…
Прокурорът поиска думата:
— Понеже господа защитниците се втеляват и публично показват, че не знаят най-елементарните неща, то аз ще им прочета 33-и член от закона за печата, който посочва единственото доказателство, което се изисква от отговорника и което е длъжен да представи, ако иска да не мине за клеветник. Ето как гласи член 33:
„Истинността на престъпното деяние се доказва само с присъда, влязла в законна сила, неопровержим документ.“
И прокурорът, след като хвърли горд и съкрушителен поглед на защитата, седна.
Председателят попита:
— Имате ли препис от поменатата в член 33 от закона за печата присъда, влязла в законна сила — против Дамянова, — потвърдяваща кражбата, която му приписвате?
— Нямаме, господин председателю, препис от подобна присъда; но такава присъда съществува вече…
— Де е тя?
— Тя е написана не на канцеларска хартия, а във вашата съдейска и человеческа съвест…
Тоя отговор произведе поразително действие… Развълнуван шепот из публиката. Няколко ръкопляскания се раздадоха.
Председателят изгуби предишната студена маска на лицето си; почервенял, сърдит, той удари силно с длан много пъти звънеца. Тишината се възцари.
— Нямате ли друго нещо да прибавите за свое оправдание? — попита председателят с глас, на който напразно се мъчеше да отнеме гневния тон.
Това беше обикновеният последен въпрос, който съдът задаваше на обвиняемата страна, преди да се оттегли в съвещателната стая.
Преди да зине да отговори защитникът, в тоя миг ново едно мърдане, и сега по-силно, измежду зрителите, привлече вниманието. Някой като че си пробиваше път през навалицата. Навалицата вместо да го оттласне, напротив, с очудване отстъпваше и даваше проход на оня, който искаше да излезе напред.
Когато той излезе на мегдан, всички познаха разсилния Дамянов.
Съдът се намръщи. Председателят устрели със строг и повелителен поглед Дамянова. Тоя поглед беше една мълчалива заповед да се махне оттука, гдето съвсем му не е мястото. Дамянов не разбра види се това и вместо да изчезне, приближи още и каза с разкаян и разтреперан глас, който се чу из цялата зала:
— Господин председателю, вие ми опростихте прегрешението и благодарим ви; опростете и на негова милост (той посочи отговорника), сиромах чиляк е, грях е от бога да го опропастяваме… Писал за моята кражба… И истина писал! Не е излъгал! Не отказвам: направих прегрешение на стари години, посрамих се и вас посрамих… Ама защо сега да теглят други заради мене? На, намерих, връщам ви и другите двеста и двайсет и пет лева… та по-малко да ме бори съвестта!…
И Дамянов сложи парите на зелената маса.
Едвам успя да издума тия думи, сподирени от залп внезапни ръкопляскания, разсилните, по заповед на председателя, който, зашеметен от тая изненада, не се сети в първия миг да я даде, изтеглиха грубо назад Дамянова.
Шум! Звънецът напразно дрънчеше с бяс, той не можеше да укроти вълнението, причинено от тая сцена, единствена и първа в съдебните анали на столичните съдилища.
Безсилен да въдвори тишина, председателят дигна заседанието и съдът се оттегли на съвещание.
Глъчката из публиката се усили. Голям куп забикаляше Дамянова: едни му стискаха ръката за доблестта му, други му задаваха въпроси и слушаха подробности по кражбата му, която тоя с християнско смирение разказваше във всичките й тънкости и която всеки му вече прощаваше в съвестта си. По мършавото му старо лице, хлътнало като на болен човек, засъхваха няколко сълзи, пролени одеве при зелената маса. Мнозина мислеха, че тая изповед Дамянова с такъв театрален ефект бе устроена от защитниците на отговорника, но това не беше истина. Дамяновата постъпка беше изненада и за тях.