— Ех, че какво ни интересуват нас германците — казах аз на Микеле, — ние чакаме англичаните, а не германците… да ги оставим да се пекат на собствения си огън.
Но Микеле за съжаление не ме послуша. При разказа на Париде очите му пламнаха, трябва да се предполага, че едновременно ги мразеше, но и го привличаха. Ясно беше, че го възбуждаше и радваше мисълта да ги види бегълци, разбити, след като толкова пъти ги бе срещал надменни и победители, и подкани Париде:
— Хайде да идем да видим тия германци.
Той тръгна и аз и Розета го последвахме.
Намерихме ги, както каза Париде, на сянка под плевника. Бяха петима и аз в живота си никога не съм виждала по-убити и по-изтощени хора от тях. Бяха налягали на сеното един насам, друг натам, с разкрачени крака и разперени ръце, като умрели. Трима от тях спяха, или изглеждаше, че спят, защото очите им бяха затворени, един, легнал по гръб, гледаше небето, до него петият, също по гръб, си беше направил нещо като възглавничка от слама и гледаше право пред себе си. Забелязах най-вече последния — беше почти албинос, с розовопрозрачна кожа, със сини очи, обкръжени от почти бели клепки, с гладки и лъскави съвсем светлоруси коси. Страните му бяха посивели от прах и набраздени като от сълзи, които са се стичали върху праха и са изсъхнали; ноздрите — почернели от пръст и от не зная каква мръсотия, устните напукани, очите зачервени и под тях две черни резки като драскотини от нокти.
Известно е, че на германците униформите винаги са в ред, чисти и изгладени, като че току-що извадени от нафталин. Но униформите на тези петима войници бяха раздърпани, разкопчани, изглеждаха да са си изменили дори цвета, като че бяха залети от вълна прах и черен дим. Мнозина селяни и евакуирани ги бяха заобиколили на разстояние и ги гледаха мълчаливо, както се наблюдава неприятно зрелище, а германците мълчаха и не помръдваха. Тогава Микеле се доближи и попита откъде идват. Той зададе въпроса на немски, но албиносът, без да мръдва, сякаш главата му бе закована с пирон за купчината слама, служеща му за възглавница, отговори тихо:
— Можете да говорите на италиански… знам езика.
Тогава Микеле повтори въпроса си на италиански и другият отговори, че идвали от фронта. Микеле запита какво се е случило. Албиносът, без да мръдне, като че бе парализиран, отронвайки бавно една по една думите, с глух, заплашителен и изтощен глас каза, че били артилеристи, че в продължение на две денонощия били подложени на страшна въздушна бомбардировка, че не само оръдията, но и земята, на която били монтирани, хвръкнали във въздуха и че накрая, след като видели да загиват голяма част от другарите им, трябвало да се преместят и избягат.
— Фронтът — довърши бавно той — не е вече на Гариляна, а по на север и ние трябва да го намерим… по на север има други планини и ние там ще се отбраняваме.
Така, въпреки че бяха изпаднали до това състояние, да приличат вече на мъртъвци, те още говореха за воюване и за съпротива.
Тогава Микеле запита кои са пробили фронта, англичани или американци, и това бе нетактичен въпрос, защото германецът изсъска:
— А вас какво ви интересува кой точно е пробил фронта? Драги господине, трябва да се задоволите да научите, че след малко приятелите ви ще бъдат тук, това е всичко.
Микеле се престори, че не забелязва подигравателния му и заплашителен глас и запита какво би могъл да стори за тях.
Албиносът каза:
— Дайте ни нещо за ядене.
Сега наистина между всички ни — селяни и евакуирани, с изключение на Филипо, не би могло сигурно да се събере дори един хляб. Спогледахме се объркани и аз, изразявайки чувствата на всички, отвърнах:
— Ядене ли? Че кой има вече нещо за ядене? Ако англичаните не ни донесат по-скоро храна, тук всички ще умрем от глад. Почакайте и вие англичаните и ще имате храна.
Забелязах Микеле да ми прави знак с упрек, като че искаше да каже: «Глупачка» и разбрах, че съм казала нещо, което не е трябвало. А в това време германецът ме гледаше втренчено, сякаш искаше да запечата в паметта си лицето ми. После съвсем бавно каза:
— Прекрасен съвет: да се чакат англичаните.
Постоя така още малко и после, вдигайки ръката си едва, той я мушна под куртката на гърдите.
— Казах, че искаме нещо за ядене!
Сега той стискаше в ръката си пистолет, огромен и черен, и го насочи срещу нас, все така без да помръдва или да измени държането си.
Уплаших се страшно много и може би не толкова от пистолета, отколкото от погледа му, който приличаше на поглед на кръвожаден звяр, който са уловили в капан, но той е все още опасен и се зъби. Микеле обаче не се развълнува и каза съвсем просто на Розета: