— Иди, тичай при баща ми и му кажи да ти даде малко хляб за група германци, защото са гладни.
Но той каза това така, че с тона си да подскаже на Розета да обясни, че хляба го искат с насочен пистолет.
Розета изтича веднага към дома на Филипо.
Всички останахме по местата си, заобиколили плевника, като очаквахме хляба. Но само след миг албиносът продължи:
— На нас ни е нужен не само хляб… трябва ни човек, който да дойде с нас и ни покаже пътеката, по която да се спуснем на север и догоним нашите войски.
— Пътеката е хей там — каза Микеле и посочи катърската пътека по посока на планината.
— И аз виждам — отвърна германецът, — но ние не познаваме тия планини. Имаме нужда от човек. Например оная девойка.
— Коя?
— Онази, която отиде за хляба.
Тези думи смразиха кръвта ми. Ако отведяха Розета посред война, кой знае какво щеше да стане с нея и кой знае кога пак щях да я видя. Но Микеле без да губи самообладание, веднага се намеси:
— Това момиче не е от този край. Познава пътя по-малко и от вас.
— В такъв случай, драги господине — отговори албиносът, — ще дойдете вие. Вие сте от този край, нали?
Поиска ми се да извикам на Микеле: «Кажи му, че си чужденец», но нямах време. Твърде честен, за да излъже, той му беше вече отговорил:
— Аз съм от този край, но и аз не познавам пътеките. Живял съм винаги в града.
При тези думи албиносът се засмя силно и каза:
— Ако ви слуша човек, че рече, че тук никой не познава тия планини. Ще дойдете вие, изведнъж ще откриете, че ги познавате много добре.
Микеле не отговори нищо, само присви вежди над очилата. А през това време Розета се върна запъхтяна с две малки хлебчета, които постави на земята върху сламата с простряна напред ръка, сякаш че подава храна на диви зверове, на които не се доверява. Германецът долови този жест и нетърпеливо изкомандува:
— Подай ми хляба в ръцете. Да не сме разярени кучета, които хапят!
Розета събра хлебчетата и му ги поднесе. Германецът прибра пистолета, взе хлябовете и седна.
Сега и останалите германци насядаха, от което се разбра, че не са спали, а са следили разговора през цялото време със затворени очи. Албиносът извади от джоба си нож, разряза двата хляба на пет еднакви части и ги раздаде на другарите си. Започнаха да ядат много бавно, а ние стояхме около тях в кръг и мълчахме. Като свършиха, а яденето им трая доста дълго, защото ядяха, така да се каже, троха по троха, една селянка им донесе мълчаливо бакър с вода и всеки пи, кой два, кой дори четири черпака. Личеше си, че бяха ужасно гладни и жадни. После албиносът отново извади пистолета си.
— И тъй, трябва да тръгваме — каза той, — защото ще закъснеем.
Тези думи той отправи към другарите си, които започнаха да стават бавно. После се обърна към Микеле:
— А вие ще дойдете с нас да ни показвате пътеката.
Всички останахме ужасени, защото смятахме, че германецът е говорил тъй само да се намира на приказка и защото сега беше вече съвсем ясно, че той е говорил съвсем сериозно. И Филипо беше притичал и присъствувал мълчаливо на яденето на германците. Като видя, че германецът насочи пистолет към Микеле, изстена и с невиждана дотогава смелост застана между сина си и пистолета.
— Този е мой син, разбрахте ли? Син ми е!
Албиносът не каза нищо. Той обаче махна с пистолета си, като че ли отпъжда муха, с което искаше да предупреди Филипо да се дръпне встрани, но Филипо изкрещя:
— Той, синът ми, не познава планините, заклевам се в Евангелието. Той чете, пише, учи, как би могъл да познава планините?
— Ще дойде той и стига! — каза албиносът.
Сега вече бе станал прав и без да сниши пистолета си, с другата ръка си оправяше колана.
Филипо го погледна, сякаш не разбираше добре. Забелязах, че преглъща и прокарва езика по устните си, изглежда, че се задушаваше. Не зная как, припомних си оная мисъл, която той често повтаряше: «Тук няма глупци.» Нещастникът, сега вече той не беше нито глупав, нито хитър, беше само баща и нищо повече. И наистина, след като само за миг остана като поразен, той отново извика:
— Вземете мен, вземете мен вместо сина ми. Аз познавам добре планините, бях амбулантен продавач. Обиколил съм всички тия планини. Аз ще ви водя планина след планина, както ми заповядате. Познавам най-удобните и най-скрити пътеки. Ще ви водя аз, обещавам ви.
Той се обърна към жена си и каза:
— Ще ида аз. Вие не се безпокойте, ще се върна утре вечер.
И като мина от думи към действия, той повдигна панталоните си и правейки усилие да се усмихне, нещо, което в момента ми се стори сърцераздирателно, приближи се до германеца, сложи ръка на рамото му и каза с престорено нехайство: