— Е, хайде, да вървим, предстои ни дълъг път.
Но германецът не мислеше така. Съвършено спокойно заяви:
— Вие сте твърде стар. Ще дойде синът ви, това е негов дълг.
И като го отблъсна леко с дулото на пистолета, отиде до Микеле и му направи знак с оръжието да тръгне напред.
— Да вървим!
Някой, не зная кой, извика:
— Микеле, бягай!
Да бяхте видели немеца! Въпреки че беше смъртно уморен, той се обърна като светкавица натам, откъдето беше дошъл викът, и стреля. За щастие куршумът се изгуби между камъните на мачерата, но германецът постигна целта си — уплаши селяни и евакуирани и с това им попречи да направят нещо за Микеле. И наистина всички се разпръснаха уплашени, но образуваха по-нататък нов кръг, като гледахме мълчаливо тръгващия си германец, който блъскаше Микеле с дуло, опряно в гърба му. Така потеглиха и аз още виждам пред очите си като жива сцената на тяхното тръгване: германецът със свита ръка и в нея пистолет, Микеле, пристъпващ напред, и спомням си дори, че единият му крачол на панталона беше по-дълъг, влачеше се по земята и той го застъпваше, а другият — много по-къс и откриваше глезена. Микеле пристъпваше бавно, сякаш надявайки се, че ще се нахвърлим върху германците и ще му дадем по този начин възможност да избяга, а начинът, по който влечеше краката си, ме накара да помисля, че той влачи зад себе си тежка верига. Цялата група от четиримата германци. Микеле и албиносът се изнизаха пред очите ни по пътеката, която водеше към долината, и бавно изчезна в храстите. Филипо, който както останалите беше побягнал от изстреля малко надалеч и гледаше, преди Микеле и албиносът да се скрият на завоя, изведнъж изрева и изтича след тях. Селяни и евакуирани го догониха и спряха, а той викаше и повтаряше името на сина си, плачейки с едри сълзи, които се стичаха по лицето му. В това време дотичаха майката и сестрата, които все още не бяха в състояние да проумеят станалото, задаваха въпроси наляво и надясно, но щом разбраха, избухнаха в плач и зовяха Микеле по име. Сестрата хълцаше силно и повтаряше:
— Точно сега, когато мъките бяха на свършване, точно сега…
Не знаехме какво да кажем, защото пред едно голямо и истинско нещастие думите не са в състояние да намалят болката, а би трябвало да се премахнат причините му, тъкмо това, което не можехме да сторим.
Накрая Филипо се съвзе и като прегърна жена си през рамената, подпомагайки я да върви, каза:
— Ще видиш, че ще се върне… сигурно… не може да не се върне… ще им покаже пътя и ще си дойде.
Плачейки, дъщерята поддържаше думите на баща си:
— Майко, ще видиш, че ще се върне, преди да се е свечерило.
Но майката каза това, което само майките могат да кажат при такива случаи, и за съжаление в повечето случаи познават, защото майчиният инстинкт е по-силен от всяка разсъждение:
— Не, не, знам, че няма да се върне, предчувствам, че никога вече няма да го видя.
Тук трябва да призная, че в суматохата от оръдейния огън, разгрома на германците, пробива на фронта и края на нашето пребиваване в планината този случай с Микеле не ни направи онова дълбоко впечатление, което трябваше да ни направи. И ние двете вярвахме или по-скоро се залъгвахме с вярата, че Микеле без съмнение ще се върне, и то защото, ако не вярвахме в завръщането му, нямаше да бъдем способни да съчувстваме на Феста, както би трябвало: нашата мисъл и сърцата ни бяха другаде. Новината за тъй очакваното и жадувано освобождение ни завладя толкова, че в момента не можехме да си дадем сметка доколко загубата на Микеле, който за нас беше като баща и брат, бе по-важна дори от освобождението или поне трябва да ни се стори горчива и скръбна. Но така е, докато ни грозеше опасност, егоизмът се бе таил, задушен в самите нас, и сега, когато опасността беше минала, той пак се прояви. Самата аз, приближавайки се до нашата къщичка, след изчезването на Микеле, не можах да не си помисля, че е цяло щастие, задето германците отвлякоха Микеле вместо Розета и че в края на краищата негово изчезване засягаше най-вече собственото му семейство, защото на нас и без това ни предстоеше да се разделим може би завинаги с тях, след което сигурно вече нямаше да се видим. Предстоеше ни да се върнем в Рим, където щяхме да започнем предишния си живот, и за целия си престой в планината щяхме да си спомняме рядко и разсеяно, като си казваме една на друга: «Спомняш ли си Микеле?… Кой знае какво е станало с него… А спомняш ли си Филипо, жена му и дъщеря му?… Какво ли правят сега?»
Същата нощ въпреки ужасната горещина, може би защото оръдията продължаваха да стрелят и попаденията им не бяха много далеч от нас, спахме силно прегърнати и имахме чувството, че ако се случи да умрем, щяхме поне да сме заедно. Спахме, колкото да се каже, или по-скоро унасяхме се за по пет-десет минути, докато някой силен оръдеен залп не ни караше да подскочим и седнем в леглото, или пък се събуждахме без причина, може би от възбуда или нерви. Розета беше загрижена за Микеле и сега я разбирам, че обратното на мен, тя чувствуваше, че изчезването на Микеле не бе лека работа, тъй както исках да й внуша аз. Затова от време на време тя ме запитваше в тъмнината: