— Рим? — повтори мургавият накрая. — Никакъв Рим.
— А защо?
— Германци в Рим.
И докато говореше, той бъркаше в джобовете си и извади все същите карамели. Но аз отказах да взема, като казах:
— Ако желаеш да направиш нещо, дай ни хляб, бонбони не ни трябват. Искаш да ми подсладиш устата? Не ще успееш, още за дълго време ще ми горчи.
Той не ме разбра и като извади изпод пейката един фотоапарат, направи знак, че желае да ни снима. Този път загубих всякакво търпение и изкрещях:
— Е-хе, да не искаш да ни снимаш такива, каквито сме: окъсани, одърпани, мръсни, като две дивачки? Благодаря, скрий си апарата.
Но тъй като той настоя, аз грабнах от ръцете му апарата и го сложих на седалката, с което исках да му обясня да престане. Този път той разбра и като се обърна към другаря си, каза му нещо на английски, онзи му отвърна без желание и без да вдигне очи от вестника си. След това мургавият се обърна към нас и ни направи знак да се качим в колата. Ние го послушахме и тогава червенокосият, сякаш събуждайки се, улови кормилото и подкара колата. Потеглихме като ракета между тълпата, която се разпръскваше, влязохме в града, минавайки през купове развалини и дупки. Ясно, това бе военна кола, която можеше да се движи навсякъде. А през това време мургавият гледаше краката на Розета, обута с чочи като мен. Накрая запита:
— Обуща? — И се наведе да докосне чочите, но продължи да опипва с ръката си нагоре до прасците.
Тогава му пернах ръката, казвайки:
— Хей, долу ръката… да, това са чочи, какво особено има… но ти не бива да се възползуваш от случая да пипаш дъщеря ми!
Сега той се престори, че не разбира и посочвайки чочите на Розета, взе фотоапарата и каза:
— Фотография?
Тогава му заявих:
— Виж какво, ние наистина носим чочи, но не желаем да ги фотографираш, защото после у вас ти сигурно ще разправяш, че всички италианци носят чочи и не знаят какво нещо са обувки. У вас вие имате червенокожи и какво би казал, ако ги фотографирахме и после кажехме, че вие носете по главите си пера като пернати? Да, аз съм чочарка и се гордея с това, но за теб аз съм италианка, римлянка или каквато искаш и спри да ми досаждаш с твоите фотографии.
Най-сетне той разбра, че не бива да настоява, и прибра фотоапарата. А през това време колата, като подскачаше, понеже преминаваше през мръсни локви и разрушения, прекоси града и ние достигнахме до централния площад.
И тук се бе събрала огромна тълпа хора, все същия панаир. Особено много хора се трупаха пред една къща, която вероятно беше общината и като по чудо оставена неразрушена, а само надупчена и олющена, Червенокосият, който до този момент не бе проговорил дума и не ни бе погледнал, направи знак да слезем. Подчинихме се. Тогава слезе и мургавият, каза ни да почакаме и изчезна сред тълпата. Върна се веднага с друг американец, един младеж в униформа, който много приличаше на италианец, мургав, с лъскави очи и правилни бели зъби. Той каза: «Аз зная италиански» и продължи да ни говори на онова, което той считаше, че е италиански език, а то бе по-скоро от най-простите неаполитански диалекти, на който говорят пристанищните хамала в Неапол. Все пак той ни разбираше, а и ние него. Аз му казах:
— Ние двете сме от Рим и искаме да отидем в Рим. Ти трябва да ни кажеш как можем да се доберем дотам.
Той започна да се смее, показвайки хубавите си бели зъби, и отвърна:
— Единственият начин е да се облечеш като войник, да се качиш на танк и да вземеш участие в битката, която се води в момента в Рим.
Докривя ми и му казах:
— Та вие още ли не сте превзели Рим?
— Не. Там все още са германците. А и дори да бяхме го превзели, ти нямаше да можеш да отидеш, докато не се получат нареждания. Без разрешение никой не може да отиде в Рим.
Стана ми толкова болно и отново извиках:
— Това ли е вашето освобождение? Да умре човек от глад, да броди бездомен, по-лошо от преди.
Той сви рамене и обясни, че това се дължало на върховни военни причини. Добави обаче, че колкото до глада, предвидено било населението да не умре от глад и като доказателство за това щял да ни донесе храна. И наистина, все така усмихнат, той ни помоли да го последваме. Тръгнахме след него и така отидохме до общината, където гъмжеше от народ, който се блъскаше, протестираше и викаше в дъното на една огромна стая, където беше поставено дълго бюро. Зад него стояха няколко граждани от Фонди с бели ленти на ръкавите си, а пред тях бяха наредени американски консерви.
Американският офицер ни заведе до самото бюро и ни даде шест-седем месни консерви, две рибни и една голяма кръгла кутия, тежаща най-малко килограм, с мармалад от сливи. Сложихме всичко в куфарите и излязохме с блъскане. Двамата американци с колата ги нямаше, бяха изчезнали. Офицерът ни изкозирува, усмихвайки се, и си отиде.