Цялата сутрин прекарахме, седнали върху развалините на къщичката, разбити и неспособни да разсъждаваме. Бяхме така зашеметени и затъпели от страдание, че нямахме сили дори да отговаряме на много войници и бежанци, които ни заговаряха. Спомням си, че когато един американски войник видя Розета, седнала неподвижна и унесена върху камъните, спря и я заговори. Тя не му отвърна, а само го гледаше. Най-напред той й заговори на английски, после на италиански. Накрая извади от джоба си една цигара мушна я в устата й и си отиде. А Розета остана така, както си бе, с лице, опръскано със засъхнала и черна кал и провиснала цигара в уста, картина смешна, ако не бе толкова тъжна.
Настъпи обяд и аз с върховно усилие реших, че трябва да направим нещо, ако не друго, то поне да хапнем, защото бе необходимо. Казах на Розета, че ще се върнем във Фонди, ще потърсим американския офицер, който говореше неаполитански и който, изглежда, бе почувствувал симпатия към нас. И така полека-лека, вървейки без желание, се върнахме в града. Там заварихме все същия панаир сред купищата развалини ровове, пълни с вода, сред автомобили и блиндирани коли и американски полицаи, които се стараеха да оправят движението на тълпата отчаяни и бездомници. Стигнахме на площада и аз се запътих направо към общината, където както предишния ден беше шумно и пълно с хора — раздаваха им храна. Но този път имаше малко повече ред. Полицаите бяха наредили хората в три редици, пред всяка от които зад голямата маса стоеше по един американец, а пред него бяха натрупани кутии с консерви. До всеки американец стоеше един италианец от общината с бяла лента на ръката, натоварен да подпомага раздаването на храната. Между другите видях зад масата и познатия американски офицер, когото търсех и накарах Розета да се наредим на редицата, на която той раздаваше храна, за да имаме възможност да поговорим с него. Заедно с другите нещастници и ние чакахме доста и най-после дойде и нашия ред. Офицерът ни позна и ни се усмихна с блестящите си зъби.
— Как сте? Не сте ли заминали още за Рим?
Като му показах моите и Розетините дрехи, отвърнах:
— Виж на какво приличаме.
Той ни погледна и разбра.
— От снощната бомбардировка ли?
— Да, и изгубихме всичко. Бомбите разрушиха къщичката, където се бяхме подслонили и оставили куфарите си. Те останаха под развалините заедно с храната, която ни дадохте.
Сега вече той не се усмихна. Особено видът на Розета с изцапано и окаяно лице беше за окайване.
— Храна мога да ви дам както вчера и някоя и друга дреха за обличане. Но повече от това нещо друго не мога да сторя за вас.
— Помогни ни да се върнем в Рим — помолих го, — там си имаме къща и дрехи, и вещи, и всичко останало.
Но той отговори както предния ден:
— В Рим ние още не сме влезли, как ще влезеш ти?
Не отвърнах нищо, млъкнах. Тогава той взе от купа няколко кутии консерви, даде ни ги и каза на един италианец с бяла лента да ни придружи до един друг пункт, където раздавали дрехи. Изведнъж, преди да се простим с него и да последвам италианеца, не зная защо, му казах:
— Моите родители живеят наблизо, във Валекорса, или по-скоро живеехме там, защото сега не зная къде са. Помогни ни, моля ти се, да идем поне до там. Там познавам всички и даже родителите ми да ги няма, ще намеря начин да се оправя.
Той ме изгледа и отвърна любезно, но твърдо:
— Невъзможно е да използувате военните средства за превоз. Забранено е. Само италианците, които работят за американските войски, могат да си служат с нашите превозни средства, и то служебно. Съжалявам, не мога да направя нищо повече за вас.
Като рече това, той се обърна към другите две жени зад нас и аз разбрах, че няма какво повече да ни каже, и последвах италианеца с бялата лента.