Като излязохме на пътя, италианецът, който бе чул разговорът, ни обясни:
— Вчера имаше един случай с двама евакуирани — мъж и жена; позволиха им да се завърнат в селото си с военна кола, но те успяха да докажат, че през зимата са дали подслон на един английски пленник. За да ги наградят, направиха изключение за тях и им помогнаха да се приберат в селото си. Ако вие двете сте имали възможност да извършите нещо подобно, смятам, че не ще бъде трудно да стигнете до Валекорса.
Розета, която до момента не бе продумала дума, неочаквано извика:
— Мамо, не си ли спомняш за двамата англичани? Можем да им кажем за тях.
По една случайност англичаните, преди да си заминат, ни бяха оставили една бележка, написана на техния език, подпикана от двамата, която бях оставила в торбичката при парите си. Парите бяха останали много малко, но бележката трябваше да е при тях. Бях я забравила, но при думите на Розета бръкнах бързо в джоба си и я намерих. Двамата англичани ме бяха помолили при пристигането на съюзническите войски да я предам на някой офицер; тогава извиках радостно:
— В такъв случай сме спасени!
Разказах на италианеца случката с двамата англичани, как ние двете единствени бяхме им оказали гостоприемство на Коледа, защото другите евакуирани ги беше страх, и как двамата си бяха заминали на следния ден, а веднага след това бяха дошли германците да ги търсят.
Италианецът каза:
— Сега елате с мен да вземете малко дрехи. После ще идем в щаба и ще видите, че ще получите, каквото желаете.
Отидохме в една къща, където раздаваха дрехи. Там ни дадоха по един чифт ниски обуща с гума, три четвърти зелени чорапи, по една пола и една блуза от същия цвят. Това бяха дрехи, които носеха жените от техните войски, и ние ги облякохме с радост, защото нашите представляваха мръсни, изцапани с кал дрипи. Дадоха ни и един сапун, използувахме случая да си измием лицата и ръцете и да се срешим. В този вид можехме да се представим вече и италианецът каза:
— Браво, сега вече приличате на хора, защото преди малко наподобявахте дивачки. Елате да ви заведа в щаба.
Щабът се намираше в друга къща. Качихме се по една стълба. Там навсякъде имаше много военни полицаи, които ни питаха къде отиваме и проверяваха. От един етаж на друг, сред поток от разминаващи се войници и италианци, стигнахме до последния. Италианецът заговори с един американски войник на пост пред една врата, после се върна при нас и каза:
— Не само се интересуват от случая, но и веднага ще ви приемат. Седнете на това канапе и чакайте.
Чакахме много малко. Само след пет минути войникът ни извика и въведе в стаята. Тя беше съвършено празна, с изключение на едно бюро, зад което седеше рус мъж на средна възраст, с червени мустаци, синкави очи, сипаничаво лице, пълен и добродушен. Беше с мундир, но аз не познавах техните чинове, после узнах, че бил майор. Пред бюрото имаше два стола и той, като стана при влизането ни, учтиво ни покани да седнем, след което седна и той самият.
— Желаете ли да запушите? — запита на добър италиански език, поднасяйки ни пакет цигари.
Отказах и той веднага започна:
— Казаха ми, че сте имали някаква бележка за мен.
— Ето я — казах аз и му я подадох.
Той я взе, прочете я два-три пъти много внимателно, след това много сериозно, гледайки ме втренчено, каза:
— Тази бележка е много важна за нас. С нея ни давате ценни сведения. Отдавна бяхме без сведения за тия двама военни и сме ви много благодарни за това, което сте сторили за тях. Кажете ми как изглеждаха.
Описах му ги, както можах:
— Единият рус, нисък, със заострена брадичка, другият висок, слаб, мургав, със сини очи.
— С какви дрехи бяха облечени?
— С черни куртки, доколкото си спомням, и с дълги панталони.
— Шапки имаха ли?
— Да, нещо като военни шапки.
— Въоръжени ли бяха?
— Да, имаха пистолети. Показаха ми ги.
— Какво смятаха да правят, като ви напуснаха?
— Искаха да преминат през планините до фронта, да го пресекат и да отидат в Неапол. Цялата зима прекарали при един селянин под Монте дела фате и се надяваха да стигнат фронта и да го преминат. Но струва ми се, че не са успели, защото всички казваха, че не било възможно да се премине, имало много германски патрули, стрелба с картечници и оръдия.
— Действително — отвърна той — те не са успели да минат, защото не са стигнали до Неапол. На коя дата бяха при вас?
Казах датата и той продължи след миг:
— За колко време бяха при вас?
— Само един ден и една нощ, защото бързаха и ги беше страх от предателство. И действително, тъкмо си бяха отишли, и при нас пристигнаха германци да ги търсят. При нас англичаните прекараха първия ден на Коледа, ядохме заедно кокошка и пихме малко вино.