— Много красиви девойки идваха да ме молят за храна. Аз им давах, но, разбира се, при едно условие и не се намери нито една, която да откаже. Ех, гладът е голямо нещо, прави хората разумни, дори и най-гордите.
За да променя разговора, аз го запитах с какво се занимава и той обясни, че сключил съдружие с едни свои приятели и с този камион пренасяли насам и натам евакуирани, които искали да се върнат по родните си места, естествено срещу много добро възнаграждение.
— Но на вас двете няма да взема нищо — каза, като хвърли кос поглед към Розета. Гласът му беше дебел и дрезгав. На големия му врат се спущаха много къдрици руса коса, които го правеха да прилича на козел. И действително той имаше нещо от козела в начина, по който гледаше Розета, или по-скоро всеки път, когато можеше, впиваше поглед в гърдите й. Заяви ни, че се казва Клориндо, и запита Розета как й е името. Тя му каза и той добави:
— Жалко, много жалко наистина, че гладът свърши. Но ще видиш, че пак ще се разберем с тебе. Обичаш ли копринени чорапи? Би ли искала хубав вълнен плат за рокля или хубави обуща от шевро?
— Че на кого не биха се харесали?
А той се засмя и повтори:
— Тогава ще се разберем, ще се разберем.
Аз се разгневих ужасно и не можах да се въздържа да не възкликна:
— Внимавай какво говориш… с какви смяташ, че говориш?
Той ми хвърли поглед накриво и накрая каза:
— Колко си лоша! На кого смятам, че говоря ли? На две клети бежанки, нуждаещи се от помощ.
Въобще той беше весел, макар безсрамен и груб и съвсем нечестен. След този кратък разговор, като стигнахме върха на превала, където шосето се спускаше към морето, той започна да кара колата лудешки надолу със загаснал мотор, като вземаше завоите остро, и пееше с цяло гърло някаква своя гаменска песен. А наистина имаше за какво да пее, защото денят беше прекрасен и заедно с това във въздуха се чувствуваше свободата, възвърната след толкова месеци робство. И не мога да не призная, че и той със своето весели и разпуснато държане ни караше да чувствуваме, че тази свобода вече наистина съществува, само че за него тази свобода беше свободата на гамена, който не желае да зачита нищо и никого, докато за нас, за мен и за Розета, нашата свобода означаваше да се завърнем в Рим и да започнем някогашния си живот. При едно разтърсване на камиона при един завой аз се килнах към него и тогава можах да видя, че той кара камиона само с едната си ръка, а другата беше протегнал на седалката и стискаше ръката на Розета. И още веднъж се учудих, виждайки, ме Розета се оставяше да й стискат ръката, учудих се също, че аз не протестирам, което, без съмнение, бих сторила няколко дни преди това. Това е неговата свобода си помислих и разбрах, че вече не можех да сторя нищо: както Богородица не беше направила чудо, за да попречи на мароканците да извършат такава кървава гавра точно в подножието на олтара, така и аз сега, която бях много по-слаба от Богородица, не можех да му попреча да държи ръката на Розета.
Междувременно се спуснахме стремглаво надолу към долината и след малко се намерихме на главното шосе, което познавах много добре, защото от едната му страна беше планината, а от другата портокаловите гори. Спомних си, че последния път, когато го бях видяла, гъмжеше от бежанци и войници, от автомобили и блиндирани коли, а сега ми направиха впечатление тишината и безлюдността, които бяха заменили онзи шумен панаир. Ако не беше слънцето, зелените дървета, които се надвесваха над шосето, и разцъфналите храсти нас него, бих могла да си помисля, че е още зима, най-тежкият период от германската окупация, когато страхът караше хората да се крият като зайци в дупките си. По шосето не минаваше никой, с изключение от време на време на селяни, които тикаха напред магаретата си. Не се чуваше никакъв шум, нито близък, нито далечен. С голямо скорост преминахме шосето и влязохме във Фонди. И тук беше тихо, пусто и по-зловещо поради разрушените къщи, купчините развалини и ровове, пълни със застояла вода. Хората, които обикаляха по улиците, задръстени с вар, тухли и наводнения, изглеждаха окаяни и гладни, ни повече, ни по-малко, както преди месец под германската окупация. Споделих това с Клориндо, а той отвърна весело:
— Ех, казваха, че англичаните щели да донесат изобилието. Да, те носят изобилие, но само през онези два-три дни, в които се спират през време на напредването на войските. През тия два-три дни раздават бонбони, цигари, брашно и дрехи. После отминават и изобилието свършва, а хората продължават да живеят както по-рано, дори по-зле, защото вече няма на какво да се надяват както преди — на пристигането на англичаните.