Разбрах, че той бе прав: бе точно тъй — съюзниците се спираха за малко с войските си в местата, които постоянно превземаха от германците, и за един — два дни войските им раздвижваха живота и разрушените селища. После си отиваха и всичко се връщаше както преди.
Казах на Клориндо:
— Е, че какво ще направим ние двете? Не можем да останем в това проклето място. Нямаме нищо. Трябва да се върнем в Рим.
Карайки колата през купища развалини, той отговори:
— Рим не е още свободен. За сега е по-добре за вас да останете тук.
— А какво ще правим тук?
Той отвърна с недомлъвка:
— За вас двете ще се погрижа аз.
Гласът, с който го каза, ми се видя особен, но в момента не казах нищо. А през това време Клориндо караше колата вече извън Фонди и пие по един страничен път между портокаловите гори.
— Ето тук, сред портокаловите дървета живее едно познато семейство — подхвърли той някак леко. — Вие сте останете тук, докато Рим бъде освободен. При първа възможност аз сам ще ви закарам с камиона.
Пак не възразих, той направи полукръг и спря камиона. Слезе и обясни, че трябвало да отидем пеша до къщата на приятелите му. Упътихме се по една пътечка между портокаловите дървета, но на мен мястото ми се видя познато. Наистина бяха все градини с портокалови дървета и пътеката беше както всички други, но по някои белези имах впечатление, че съм минава точно между тези дървета и по тази пътека. Вървяхме още около десетина минути и неочаквано излязохме на една полянка. Тогава разбрах: пред мен стоеше червената къща на Кончета, жената, при която бяхме прекарали първите дни от престоя си във Фонди.
— Тук не желая да остана — казах решително аз.
— Защо?
— Тъй като ние живяхме тук преди месеци и трябваше да избягаме, защото това е семейство на престъпници, а тая Кончета искаше Розета да отиде да развратничи с фашистите.
Той избухна в силен смях:
— Изтекла вода… изтекла вода… днес вече няма фашисти… а синовете на Кончета не са престъпници, те са мои съдружници в търговията и можеш да бъдеш спокойна, че ще се държат добре с тебе… изтекла вода…
Исках да настоя и да кажа пак, че не желая в никакъв да спирам в къщата на Кончета, но нямах време. Ето че Кончета излезе от къщи, изтича насреща ни през поляната както по-рано: радостна, весела, възбудена.
— Добре дошли, добре дошли, доживяхме пак да се видим! Ех, да, вие двете избягахте, без дори да ни кажете «пукнете», без да ни платите, което ни дължехте, но добре сторихте, че избягахте в планината, защото малко след вас и синовете ми трябваше да избягат заради прочистванията, които започнаха ония нещастни германци. Добре сторихте, излязохте по-разумни от нас, ние останахме и опитахме от всичко. Добре дошли, добре дошли! Радвам се, че ви виждам живи и здрави, ех, да, щом има здраве, всичко има. Елате, елате. Винченцо и синовете ми ще се радват да ви видят. Да, и после вие идвате с Клориндо, все едно, че идвате с един от синовете ми. Клориндо е вече от семейството ни. Заповядайте, добре дошли!
Изобщо Кончета си бе същата и сърцето ми се сви, като си помислих, че попаднахме отново както преди, сега по-зле от преди, защото бяхме напуснали набързо къщата й, за да избегнем злото, на което после налетяхме в моето родно село. Но не казах нищо, а оставих тази омразна жена да ме прегърне и целуне, а така също и Розета, която вече приличаше на кукла, толкова безразлична и безчувствена беше станала. А в това време от къщата излезе и Винченцо, подобен повече от всякога на черен гарван, толкова слаб, че можеше да уплаши хората с клюнообразния си нос, с издадените вежди и лъскавите очи, по-страшен от последния път, когато го бях видяла. А докато Винченцо се здрависваше, с мен, мърморейки нещо, което не разбрах, Кончета има смелост да каже:
— Винченцо ми каза, че сте били горе при семейство Феста, че ви видял в Сант Еуфемия. Ех, да, и за тях тази зима беше ужасна. Най-напред ние не можахме да устоим да не измъкнем всичката тая божа благодат, зазидана в стената, а после синът им Микеле. Нещастните хора, вещите, които им откраднахме, им ги върнахме всички, с изключение, разбира се, на онези, които бяхме вече продали, защото сме честни и чуждото за нас е свято. Но кой ще им върне сина? Клетите хора!
Признавам истината, като чух тия неясни толкова безочливи и жестоки думи, усетих, че сърцето ми се вледенява, замръзнах на мястото си и почувствувах, че съм пребледняла като мъртвец. С тих глас запитах:
— Защо, случило ли се е нещо с Микеле?
А тя възбудено, сякаш съобщаваше някоя голяма и хубава новина, отвърна: