А тя с готовност:
— Разбира се, кой ще им иска пари? Ние сме си едно семейство.
Клориндо добави:
— И ще им даваш храна, после ще си оправим сметките.
— Храна, разбира се, храната ни е обаче скромна, селска храна, трябва да свикнат, то се знае, селска храна…
И така, малко след това те си отидоха и аз затворих вратата на бараката и почти на тъмно седнах на едно от леглата до Розета.
Отначало мълчахме, а после й казах поривисто:
— Но какво ти е? Мога ли да зная какво ти е? Не ти ли е мъчно, че Микеле е умрял, не ти ли е мъчно? При това го обичаше.
Не можех да видя лицето й, защото беше свела глава и още — защото в бараката беше полутъмно, но я чух да казва:
— Да, мъчно ми е.
— И така ли го казваш?
— А как трябва да го кажа?
— Но въобще какво става с теб, кажи, говори, не видях сълза в очите ти за онзи нещастник и все пак той е загинал, за да защити нещастници като нас, загинал е просто като светец.
Тя не отговори нищо и тогава, вече обхваната от силен яд, ад я разтърсих, хващайки я за ръката, като повтарях:
— Но какво ти е, мога ли да зная какво ти е?
Тя се освободи, без да бърза, и каза бавно и ясно:
— Мамо, остави ме на мира.
Този път не промълвих нищо, останах за миг неподвижна, с широко отворени очи, гледайки пред себе си. А през това време тя стана, отиде до съседното легло, излегна се на него, обръщайки ми гръб. Накрая и аз легнах и скоро съм се унесла в сън.
Когато се събудих, беше вече нощ и Розета я нямаше в съседното легло. Известно време лежах по гръб, без да се помръдна, неспособна да стана и да направя каквото и да било не толкова от умора, колкото от липса на воля. После през дъските на бараката чух гласа на Кончета, която говореше с някого на гумното, направих усилие, станах и излязох. Кончета беше сложила масата на гумното до вратата, при нея стоеше мъжът й, но Розета и Клориндо ги нямаше. Доближих се и попитах:
— Къде е Розета? Виждали ли сте я?
— Смятах, че знаеш — отвърна Кончета. — Отиде с Клориндо.
— Какво означава това?
А тя:
— Да, Клориндо замина с камиона, да откара едни евакуирани от Ленола, и взе със себе си Розета, за да не бъде сам навръщане. Вярвам, че утре следобед ще бъдат тук.
Останах скована от болка. Никога преди това Розета не би си позволила подобно нещо — да излезе, без да ме предупреди, при това с човек като Клориндо. Почти невярваща, аз настоях:
— Но не поръча ли да ми кажеш нещо?
— Нищо. Каза само да те предупредя. Не искала да те буди, защото е добра дъщеря. И после, то се знае, младост, това е то възрастта. Харесва Клориндо и иска да бъде насаме с него. Ние, майките, на известна възраст започваме да досаждаме на дъщерите си. И моите синове бягат от къщи, за да бъдат насаме с момичета. А Клориндо е много хубав момък, той и Розета, двамата са наистина чудесна двойка.
Тогава не се стърпях:
— Ако известни неща не се бяха случили с нея, тя тоя Клориндо нямаше дори да го погледне.
Още щом изрекох тия думи, съжалих, но беше вече твърде късно, защото тази вещица се хвърли отгореми с въпроси:
— Но какво е станало? Наистина видя ми се малко чудно, че Розета излиза с него, така, без много да му мисли, но не обърнах внимание. Ех, казах си, млади са, но ти ми кажи, какво се е случило?
Не зная защо, може би разгневена от постъпката на Розета и вероятно, за да излея неприятното си чувство пред някого, па било то и пред Кончета, не устоях и й разказах всичко; за църквата, за мароканците, за това, което бяха сторили на Розета и на мен.
Кончета сега разсипваше супата и разсипвайки я, повтаряше:
— Бедната, бедното дете, бедната Розета, колко съжалявам! Колко съжалявам!
После седна и след като свърших разказа си, тя каза:
— Ех, то се знае, това е войната, и ония мароканци най-накрая са младежи и като са видели дъщеря ти толкова хубава и млада, не са устояли и са се поддали на изкушението. То се знае… — Но тя не можа да довърши, защото аз неочаквано скочих като безумна, с ножа в ръка и изкрещях:
— Ти не знаеш какво означава всичко това за Розета. Ти самата си курва и дъщеря на курва и би искала всички жени да са курви като тебе. Но ако дръзнеш да говориш още за Розета по тоя начин, ще те убия, честна дума, така, както е истина, че има бог.
Виждайки ме така побесняла, тя направи скок назад и като скръсти ръце, извика:
— Господи, защо се сърдиш толкова? Та какво съм казала най-после? Че войната е война и младежта — младеж, че и мароканците са също младежи. Но не се гневи, сега Клориндо ще се грижи за Розета и докато той се грижи за нея, ще видиш, че нищо няма да й липсва. Ще видиш, той търгува на черна борса и има храна и дрехи, чорапи, обуща, бъди спокойна, с него Розета няма за какво да се тревожи.