Выбрать главу

Разбирах веднага кога му върви в любовта, защото тогава ставаше весел и дори мил. Но когато нямаше жени, се мръщеше, отговаряше ми грубо и понякога дори ме биеше. Веднъж му казах:

— Ти по проститутки върви колкото си искаш, но мене да не си посмял да пипнеш, защото ще те напусна и ще си ида у дома.

Макар че, както казах, мнозина ме ухажваха, аз не исках и да зная за любовници. Всичката си страст влагах в моя дом и в магазина, а когато ми се роди дете — в моята дъщеря. Любовта не ме привличаше може би и поради това, че познавах само моя толкова стар и грозен мъж, дори се отвращавах от нея. Впрочем, каквото и да се случи, жената трябва да бъде вярна на мъжа си, дори ако й изневерява, както беше в нашия случай.

Когато годините попреминаха, мъжът ми вече не можеше дори с пари да намира жени, които да му обръщат внимание, и стана нетърпим. От дълго време вече бях престанала да деля леглото си с него и после, изведнъж, вероятно защото му липсваха жени, той отново се увлече по мене. Искаше да ме принуди да споделям интимностите му, но не така, просто, като съпруг и съпруга, а както правят проститутките с любовниците си, например ме сграбчваше за косите и се мъчеше да ме принуди да правя с него най-долна, извратена любов. Това нещо никога не ми се е нравило и затова никога не се съгласявах да го върша, дори през ония дни, когато бях толкова щастлива, задето ме доведе в Рим и почти си втълпих, че съм влюбена в него.

Казах му, че повече не искам да бъда интимна с него нито като съпруга, нито като проститутка. Първи път ме би толкова жестоко, че от носа ми шурна кръв. После, като разбра, че няма да отстъпя, престана да се влачи подире ми, но ме намрази и започна да ме измъчва по най-различни начини. Аз търпях, но в душата си, и го мразех, не можех вече да го гледам. Всичко това изповядах на свещеника и му казах, че един ден тая работа ще свърши зле, но той — като истински свещеник — ме посъветва да търпя и да посветя страданията си на света Богородица.

През това време бях взела едно петнадесетгодишно момиче на име Биче да ми помага в къщната работа; родителите му ми го бяха поверили, защото беше почти дете. Мъжът ми обаче започна да го задиря. Щом видеше, че съм заета с клиенти, измъкваше се от магазина, влизаше в кухнята и се хвърляше върху момичето като вълк. Сега вече аз се заинатих и му казах да остави Биче на мира. Но той продължаваше да го тормози и аз освободих момичето. Тази моя постъпка още повече усили омразата му към мене и тогава започна да ме нарича селяндурка… «Върна ли се селяндурката… къде е селяндурката?» С една дума, кръстът ми беше тежък и когато мъжът ми се разболя, признавам си, изпитах облекчение. Ала се грижех за него, както една жена трябва да се грижи за съпруга си, когато е болен. Всички знаят, че бях изоставила магазина и не се отделях от леглото му, та дори бях загубила съня си. Накрая умря и тогава отново се почувствах почти щастлива. Имах магазина, апартамента, дъщеря си, като ангел, и не желаех наистина нищо повече от живота.

Годините 1940, 1941, 1942, 1943 бяха най-щастливите през живота ми. Вярно е, че имаше война, но за войната не знаех нищо, защото освен дъщеря ми нищо друго не ме интересуваше. Да се трепят, колкото си искат, със самолети, с танкове, с бомби. На мене ми стигаха магазинът и апартаментът, за да бъда щастлива, каквато и бях. Впрочем за войната знаех малко, защото, макар че умеех да смятам и да се подписвам на илюстровани картички, да си призная, не знам да чета добре и вестниците купувах заради престъпленията в черната хроника и карах Розета да ми ги чете. За мене германци, англичани, американци и руси, както казва поговорката, са от един дол дренки.

— За мене всичко е добре, щом бакалницата върви — отвръщах аз на военните, които идваха в магазина и казваха: «Ще победим там, ще идем еди-къде си, ще станем… ще направим…»

Търговията наистина вървеше, въпреки затруднението с купоните, и Розета и аз по цял ден не изпускахме ножиците от ръцете си, сякаш бяхме шивачки, а не бакалки. Търговията вървеше добре, защото умеех и винаги успявах да икономисам нещо от размерването, а и нали бе купонно време, занимавах се и малко с черна борса. От време на време затваряхме магазина и двете с Розета отивахме на село или в някое по-близко място. Тръгвахме с два празни плетени куфара и ги връщахме пълни с продукти. Носехме от всичко по малко — брашно, шунка, яйца, картофи. С полицаите от продоволствието се бях разбрала, защото и те гладуваха. По този начин стоката, която продавах изпод тезгяха, беше повече от редовната. Ала един ден някакъв от полицията си втълпил, че може да ме изнудва. Дойде и ми каза, че ако не му се отдам, ще ме издаде.