— Щастие е, че ще живеем тук само няколко дни до идването на англичаните.
— Защо, колибата не ти харесва ли? — запита Париде.
— В моето родно село такива колиби правим, за да държим добитъка си — отвърнах аз.
Париде беше особен човек, както открих по-късно, безчувствен, и би могло дори да се каже, без усет за каквото и да била човешко достойнство. Усмихвайки се някак особено, той отвърна:
— А тук при нас живеят хора.
Със своя свирещ като щурец глас старицата добави:
— Не ти харесва колиба, а? Но все пак тук е по-добре, отколкото вън на ливадата. Знаеш ли колко много от ония нещастници, които сега са войници в Русия и чиито жени са тук горе, биха дали всичко, за да се върнат, па макар и да трябва цял живот да живеят в колиби като тази. Но те няма да се върнат, няма да найдат и гробове като християни, защото в Русия не признават Христос, нито Богородица.
Изненадах се от тия толкова мрачни предсказания, и Париде се опита да се усмихне на тези думи и каза:
— Майка ми вижда всичко черно и мрачно, защото е стара и по цял ден седи сама. Освен това е и глуха. — И като повиши глас, продължи: — Кой ти каза, че няма да се върнат? Сигурно ще се върнат. Вече е въпрос само на дни…
Старицата измърмори:
— Не само че няма да се върнат, но тук ще ни изтрепят със самолети.
Париде се усмихна отново, сякаш всичко това беше смешно, а аз, изплашена от толкова черногледство, казах набързо:
— Хайде, ще се видим по-късно… довиждане!
Но със същия прокобващ глас старицата отвърна:
— Ще се видим по-късно, не се страхувай, още повече, че в Рим ти няма да се върнеш скоро, а може би и никога вече…
При тия нейни думи Париде вече съвсем се разсмя, а аз си помислих, че няма никаква причина да се смее, и не можах да се въздържа да не направя в себе си заклинания срещу тази прокоба.
Следобедът премина в почистване на стаичката, където беше леглото ни и където не знаех, че щяхме да живеем толкова дълго време. Изметох пода, като изкъртих от голата земя мръсотията, която се бе напластявала там с години. Дадох на Париде да изнесе много мотики и лопати, натрупани в ъглите, изметох паяжините от стените. След това нагласих леглото в единия ъгъл до каменната стена, събрах дъските една до друга, върху магаретата, разтърсих сламеника, пълен с царевични листа, постлах много хубавите чисти чаршафи от ръчно тъкан лен и отгоре като покривка метнах черния кожен ямурлук на Париде, предназначен да покрива сечивата.
Жена му Луиза, русокосата дребна женица, която вече описах, с лазурните очи и мишото лице, с гъсто къдравите коси, седнала в дъното на стаичката на стана си, тъчеше със здравите си мускулести ръце, без да спре и отдъхне, и вдигаше такъв невъобразим шум, че аз учудено я запитах:
— Как, нима все тук ще стоиш и ще тракаш така силно?
Като се засмя, тя отвърна:
— Охо, кой знае още колко ще стоя… трябва да изтъка плат за панталони на Париде и на децата.
— Горко ни! — отвърнах аз. — Ще оглушеем.
— Щом аз не съм оглушала… бъди спокойна, и ти няма да оглушееш, ще свикнеш.
И тъй тя тъка непрестанно в продължение на няколко часа, мятайки совалката от едната страна към другата със сухо и силно тракане. А ние двете с Розета, след като подредихме стаичката, седнахме. Розета седна на стола, който Париде ми даде под наем, а аз на леглото. Като смахнати, с отворена уста наблюдавахме как Луиза тъче, без да вършим нищо.
Луиза не бе разговорлив човек, но с готовност отговори на запитванията ми. Така успяхме да научим, че от много мъже, които преди войната имало в този край, единствен Париде останал, защото на дясната си ръка нямал два пръста. Всички други мобилизирали и изпратили в Русия.
— Освен мен — каза Луиза като се усмихна и в тона и прозвуча щастлива нотка — всички останали жени тук вече са като вдовици.
Учудих се на думите й, като помислих, че и тя като свекърва си е също тъй песимистка, й казах:
— А защо трябва всички да загинат? Аз пък казвам, че ще се върнат.
Луиза поклати глава и се усмихна:
— Не ме разбрахте. Аз не вярвам мъжете ни да се върнат, и то не защото ще ги избият, а защото рускините харесват нашите мъже. Чужденец ли е, то се знае, не може да не го харесват. Когато войната свърши, жените са способни да принудят мъжете да останат там и тогава никой тук вече не ще ги види!
За Луиза войната беше като някаква история между мъже и жени и очевидно изглеждаше доволна, че е успяла да запази своя мъж благодарение на недъга му, докато другите жени щели да загубят мъжете си заради рускините. Говорихме още и за семейство Феста. Тя каза, че Филипо успял да отмени изпращането на сина си на фронта благодарение на връзки и услуги, докато бедните селяни, които нямали нито пари, нито покровители, заминали на война и често пъти оставяли костите си. Тогава си припомних думите на Филипо, според когото светът се разделя на две групи: глупци и хитреци, и разбрах, че и в случая той бе действувал като хитрец.