Когато бог пожела, вечерта настъпи и Луиза преустанови шума на стана си, като отиде да приготви вечерята. Ние двете бяхме толкова уморени, че в продължение на повече от час си останахме там, където си бяхме, без дори да помръднем — аз седнала на леглото, а Розета — на стола до възглавницата ми. Масленичето хвърляше бледа светлина в стаичката и тя изглеждаше като малка пещера. Аз наблюдавах Розета, тя — мене и всеки път в нашите очи изразяваха нещо различно. Не говорехме, защото се разбирахме прекрасно с погледи и защото знаехме, че думите в момента са излишни. Те нямаше да добавят нищо повече към онова, което очите казваха. А очите на Розета питаха: «Какво ще правим, мамо? Страх ме е, къде попаднахме?» Моите отвръщаха: «Златно мое дете, бъди спокойна, майка ти е при теб, не бива да се страхуваш…» и други подобни. Тъй мълчаливо си разменяхме мисли и накрая в заключение на този отчаян ням диалог Розета доближи стола си до самото легло и отпусна глава в скута ми, като прегърна коленете ми. Все така, без да промълвя дума, аз започнах да милвам косите й. Стояли сме в това положение може би половин час, когато вратата се отвори. Някой я блъсна и веднага след това се появи детска главица. Беше Донато, синът на Париде.
— Татко каза, че ако искате, да дойдете да вечеряте с нас….
Не бяхме гладни, защото бяхме яли доста на Филиповата софра, но въпреки това приех поканата, защото тъй като бях много уморена и унила не исках да завършим вечерта съвсем сами с Розета в тази толкова мрачна стаичка.
Последвахме Донато, който ни водеше почти тичешком, сякаш виждаше в тъмното като котка, и скоро стигнахме до колибата, намираща се една мачера по-ниско. Там беше Париде, заобиколен от четири жени: майка му, жена му, сестра му и станаха му. Последните две имаха по три деца. Мъжете им ги нямаше, защото били мобилизирани и изпратени в Русия. Сестрата на Париде — Джачинта, беше кестенява жена с тъмни, опулени очи и широко лице. Имаше подплашен вид и повече мълчеше. Щом проговореше, гласът и звучеше остро, и отваряше уста само за да се скара на трите си деца, които се бяха заловили за полите й като кученца и скимтяха край нея. Понякога, без да им се кара, тя ги биеше мълчаливо, жестоко, с юмрук по главиците.
Снахата на Париде се казваше Анита, жена на брат му, който преди войната живял в Чистерна. Беше бледа, кестенява, слаба, с орлов нос, ведри очи и спокоен и замислен вид. Обратното на Джачинта, която почти плашеше с вида си, от Анита лъхаше спокойствие и нежност. И нейните деца бяха до нея, но те не се биеха увисили по полите й, а си стояха кротко, насядали мълчаливо на пейката в очакване да им дадат да ядат. Когато влязохме, Париде ни посрещна със своята особена усмивка, изразяваща едновременно смущение и недоверчивост, и каза:
— Помислихме, че ще се чувствате самотни, затова, ако искате, заповядайте. — Миг след това добави: — Докато пристигнат вашите продукти, можете да се храните при нас. После ще си оправим сметките.
С това той ни даде да разберем, че не ни дава храната даром. — Въпреки това обаче му бях благодарна, защото знаех, че са бедни, а в ония гладни години бе наистина голямо събитие някой да се съгласи да ни нахрани срещу пари, защото храната беше оскъдна и всеки я пазеше само за себе си, без да я разделя с някого, дори за пари.
И тъй ние седнахме. Париде запали ацетиленовата лампа и бяла, хубава светлина озари всички ни, седнали на дървените пънове около трикраката пирустия, върху която в малка тенджера вреше храна. Всички наоколо бяхме жени. Париде беше единственият мъж.
Анита, снахата се пошегува не без известна тъга, понеже, както вече казах, мъжът й беше в Русия:
— Париде, сигурно си доволен, че имаш наоколо си толкова жени: блажен между жените.
А той й отвърна усмихнат с крайчеца на устата:
— Щастие, което трае кратко.
Старицата обаче веднага се намеси:
— Кратко ли, преди да свърши войната, ще свършим ние…
Луиза постави върху малка куца масичка една глинена паница, после сграби хляба и като го притисна до гърдите си, бавно забоде ножа в него. Започна да пуска един след друг много тънки резени в паницата, докато тя се напълни догоре. Тогава свали менчето от огъня и изсипа съдържанието върху залците. Беше обикновената минестрина, която бях яла при Кончета, или хляб на каша с бобена чорба.