И тъй Томазино пристигна, дърпайки за яздите магарето, толкова уморен, че едва се крепеше на краката си, и ми заяви:
— Комшийке, тук има храна за около шест месеца — и ми я предаде, проверявайки всяко нещо по списъка на жълтата хартия. Списъка помня и го прилагам тук, за да дам малка представа за това, какъв бе животът на хората през 1943 година. И така, нашият живот, моят и на Розета, зависеше от един чувал с петдесет килограма бяло брашно за хляб и макарони, друг, по-малък, с царевично брашно за качамак, едно чувалче около двадесет килограма боб от най-лошо качество, няколко килограма нахут, грах, леща, петдесет килограма портокали, буркан с два килограма мас и около два килограма наденици. Освен това Томазино беше изкачил на гърба си торба сушени плодове: смокини, орехи, бадеми и значително количество рошкови, които обикновено даваме на конете. Но както отбелязах, сега вече рошковите бяха хубави и за нас. Складирахме всичко в стаичката, по-голямата част под леглото. После направихме сметката с Томазино и тогава разбрах, че само за една седмица цените се бяха повишили с почти тридесет на сто. Някой би помислил, че Томазино ги е повишил, защото за пари той би подправил дори документ, но аз съм търговка, и когато той ми съобщи, че цените са повишени, му повярвах, защото знаех от опит, че това не може да бъде лъжа и че положението продължаваше да бъде все тъй сериозно или с други думи, отмъкваха храните ни и плашеха народа, като му пречеха да работи. При това положение цените щяха да се повишават. Така е през време на глад: всеки ден някой продукт изчезва от пазара, всеки ден числото на хората на пазара, които имат пари, намалява, докато накрая може да се случи никой вече да не продава и да не купува с пари или без пари, а от глад се умира. И тъй, повярвах на Томазино, че цените са се повишили, и му платих, без да ги оспорвам още и затова, защото знаех, човек като него, толкова алчен за пари, та да се излага на опасностите на войната само и само да спечели нещо, в дни като тези е цяло съкровище и трябва да се държа добре с него. Не само че му платих веднага, но при даване на парите му показах пачките с банкноти от по хиляда, които носех в джоба под полата си. А той, като видя парите, вторачи очи като ястреб на кокошка и на един дъх заяви, че ние двамата с него сме хора, създадени, за да се разбират, и винаги, когато поискам, той ще ми намира храна, но всякога на текущи цени, нито стотинка повече, ни по-малко. При този случай се уверих също още веднъж какво зачитане могат да осигурят парите или в случая — провизиите.
В последните дни семейство Феста, като видя, че нашите продукти още не пристигат и че ние за храна разчитаме на Париде, който, макар и не присърце, ни позволяваше да се храним със семейството му, естествено срещу заплащане, започнаха да ни отбягват и щом настъпеше време за ядене, се измъкваха незабелязано, почти срамувайки се. Но когато пристигна Томазино с магаренцето си, трябваше да видите как изведнъж държането им коренно се промени. Те буквално дойдоха да разгледат провизиите ни и Филипо откровено заяви, защото към мен се отнасяше с известна симпатия, не чак такава, че да ми дава храна, но достатъчна, за да е доволен, че и ние си имаме вече.
— Чезира, — каза той, — ти и аз тук горе сме единствени, които можем да гледаме спокойно на бъдещето, защото единствени имаме пари.