Считам, че и случаят с Микеле беше такъв. Той бе възпитан от фашистите, за да стане фашист, но поради единствения факт, че бе живо същество и искаше да живее свой собствен живот, беше станал антифашист.
В онези първи дни Микеле започна да прекарва с нас целия ден. Не зная какво го притегляше, защото ние двете бяхме съвсем обикновени жени, не много различни от майка му и сестра му, а освен това, както ще разкажа по-нататък, Розета не го привличаше особено. Вероятно ни предпочиташе пред семейството си и пред другите евакуирани, защото бяхме от Рим и не говорехме на диалект, не се занимавахме както другите с клюките на Фонди, които не само не го интересуваха, а и нещо повече, дразнеха го. Въобще идваше при нас още сутринта много рано, когато едва-що бяхме станали, и оставаше чак до обяда, с една дума, прекарваше с нас почти целия ден. И сега още ми се струва, че го виждам как влиза в стаичката ни, където стояхме и бездействувахме, аз на леглото, а Розета на стола, и пита весело:
— Какво ще кажете, да направим ли една хубава разходка?
Приемахме, въпреки че тези негови «хубави разходки» бяха винаги едни и същи. Или поемахме нагоре по мачерата, около планината, като вървяхме по равното сред самата планина и можехме да навлезем в близката равнина, съвършено същата като тази на Сант Еуфемия, или се изкачвахме по прохода, през каменоломните и през дъбовите гори, или пък се спущахме надолу по различни посоки към долината. За да не се изморяваме много, почти винаги избирахме най-гладкия път, като следвахме мачерата и достигахме до един от върховете на левия скат на планината, който се извисяваше отвесно над дола. Там имаше едно огромно старо рошково дърво, заобиколено от слънчева поляна, а по земята тук-таме се виждаше пухкав мъх, който често ни служеше за възглавница. Сядахме почти на самия край на шипообразния връх, недалеч от една синя скала, и оттам се любувахме на пейзажа на Фонди. На това място оставахме с часове.
А какво правехме?
Сега, когато си припомня за това, трудно мога да кажа. Понякога Микеле и Розета бродеха из гората, беряха диви циклами с яркорозови коронки сред тъмнозелени листа, които цъфтяха в изобилие през този сезон навсякъде, където имаше влага и мъх. Тя набираше голям букет и ми го донасяше, а аз по-късно го потапях в чаша на масата в нашата стаичка. Понякога седяхме и не правехме нищо. Само съзерцавахме небето, морето, планината и долината. Да си призная, от тези разходки не си спомням нищо, защото не се случваше нищо, освен, разбира се, разговорите ни, които водехме с Микеле. А тях си ги спомням, както си спомням за самия него, защото бяха нови за мен и още защото самият той беше за мен съвсем нов човек, какъвто тогава не бях срещала.
Двете с Розета бяхме прости жени, а той — мъж, прочел много книги, и знаеше много неща. Аз обаче имах житейски опит, какъвто той нямаше. Сега си мисля, че въпреки всичките си знания, натрупани от книгите, в основата си той беше наивен, защото съвсем не познаваше живота и за много неща имаше погрешна представа. Спомням си например неговите разсъждения при един разговор, който водихме в първите дни.