Най-лошото последствие на този дъжд беше новината, че поради него англичаните се спрели на Гариляно и нямали намерение да напредват. Естествено, щом англичаните се бяха отказали да напредват, германците, както научихме, взели решение да не се оттеглят, нещо повече — да се укрепят на заеманите от тях позиции. Не разбирам нищо от битки и войни, но през една от ония проливни дъждовни утрини горе при нас пристигна един измършавял селянин и донесе някакъв напечатан лист хартия. Беше заповед, която германците изпращали в населените места. Микеле прочете заповедта и обясни, че германското командуване решило да евакуира цялата зона между морето и планината, включително и местността, в която се намирахме — и тя също беше упомената в списъка. За всяко населено място беше означен денят на евакуирането. Населението било длъжно да изостави цялото си имущество, да не взема никакви куфари и денкове, а само малко храна. С една дума трябваше да изостави къщи, колиби, добитък, покъщнина, мебели и всичко, каквото притежава, да си вземе децата на ръце и да тръгне на север през планините по непроходими кози пътеки, под дъжда, назад, по направление към Рим. И естествено, тия мръсни копелета, германците, заплашваха с обикновените наказания всеки, който нямало да се подчини на заповедта: арести, конфискация на имуществата, депортиране и разстрел. Цялата евакуация на нашето населено място беше означена да стане след два дни. За четири дни трябвало да бъде освободена означената зона, за да имали простор германците и англичаните да се избиват едни други, колкото си искат.
Филипо и останалите бяха свикнали вече да считат германците като единствената власт, останала в Италия, затова тяхната първа реакция бе не да се бунтуват, а да изпаднат в отчаяние. Германската власт искаше от тях нещо невъзможно, но силата бе в нейни ръце, извън нея не съществуваше друга власт и според тях това означаваше да й се подчинят или… или те самите не знаеха какво друго биха могли да сторят. Евакуираните, които вече от опит знаеха какво е да изоставиш дом и всичко, което притежават, пред мисълта да бягат отново по катърски пътеки в този леден сезон на годината, под проливни дъждове, непреставащи от сутрин до вечер, сред кал, която не позволяваше да се отиде дори само до края на мачерата, а какво ли пък до Рим, и то без посока и водач и без определено място, където да отседнат, изпаднаха в отчаяние. Жените се разплакаха, мъжете псуваха и ругаеха или пък мълчаха унили.
Селяните като Париде и други семейства, които цял живот се бяха трудили, за да създадат със собствените си ръце мачерите, да ги обработват, да си строят къщурки и колиби, бяха не толкова отчаяни, колкото смаяни — те просто не вярваха… Някои от тях повтаряха:
— Къде ще идем?…
Други поискаха да им се прочете повторно заповедта дума по дума и след като я изслушаха, извикаха: