Казах й:
— Глупачко, защо те е страх?
— Казват, че щели да дойдат със самолети и щели да избият всички ни — отвърна тя, — казват, че имали план: най-напред щели да разрушат железопътните линии и влаковете и после, когато Рим остане откъснат и хората няма да имат какво да ядат, нито ще могат да избягат из селата, щели да избият всички ни с бомбардировки. О, мамо, много ме е страх… И Джино цял месец вече не ми е писал и не знам нищо за него…
Помъчих се да я ободря, като й повторих все същите неща, които сама знаех, че не са верни: че в Рим е папата, че германците скоро ще спечелят войната, че няма причини да се страхуваме. Но тя хълцаше силно и накрая трябваше да я прегърна и да я люлея, както когато беше на две годинки. Докато я милвах, тя не преставаше да хълца и повтаряше:
— Много ме е страх, мамо.
А аз си мислех, че тя наистина не прилича на мене, защото аз не се страхувах от нищо и от никого. Впрочем Розета нямаше и физическа прилика с мене. Лицето й беше като на овчица — с големи очи и благ, почти затрогващ поглед, а устата й беше хубава и месеста, но издадена над малката подвита брадичка, също както у овцете. Косите й напомняха вълната на агънцата — тъмноруси, много гъсти и къдрави. Кожата й беше бяла, нежна, обсипана с лунички, докато моята е мургава, сякаш обгорена от слънцето, а косите ми са черни.
Най-после, за да я успокоя, й казах:
— Всички разправят, че пристигането на англичаните е въпрос на дни. А като дойдат, няма вече да има глад… а знаеш ли какво ще направим ние тогава? Ще отидем у дядо ти на село и там ще дочакаме края на войната. Те имат храна, имат фасул, яйца, прасета. И после на село винаги се намира нещо за ядене.
— Ами къщата? — запита тя.
— Дете мое — отвърнах й аз, — и затова съм помислила… ще я дадем под наем на Джовани, но само колкото да се каже… когато се завърнем, той ще ни я предаде такава, каквато му я оставим… а бакалницата ще я затворя. И без това е празна и за дълго време още, изглежда, не ще има какво да продаваме.
Трябва да се знае, че този Джовани беше търговец на дърва и въглища, приятел на мъжа ми. Снажен и пълен мъжага, плешив, с червено лице, четинести мустаци и благ поглед. Докато мъжът ми беше жив, той често се събираше с него вечер в кръчмата с други търговци от квартала. Дрехите му винаги бяха широки и занемарени. Ходеше със загаснала, стисната между зъбите цигара. Винаги го виждах с бележник и молив в ръка, все правеше сметки и си вземаше бележки. Обноските, както и погледът му, бяха приятни, сърдечни, приятелски и като ме видеше по времето, когато Розета беше малка, винаги ме питаше:
— Как е куклата? Какво прави куклата?
Ще кажа нещо, в което обаче не съм толкова сигурна, защото, когато някои неща се случат, по-късно човек започва да се съмнява дали изобщо са станали или не, особено когато човекът който ги е извършил, както беше в случая, не споменава нищо вече за тях и се държи така, сякаш те никога не са ставали. И тъй, когато мъжът ми беше още жив, Джовани дойде един ден у нас, не си спомням под какъв предлог, и седна в кухнята, където готвех. Започна да говори за това, за онова. По едно време заговори за мъжа ми. Мислех, че са приятели, и можете да си представите колко се изненадах, когато неочаквано ме запита:
— Я ми кажи, Чезира, за какво ти е тая мърша?
Той каза точно така: «мърша», и аз почти не повярвах на ушите си и се обърнах да го погледна. Седеше си кротък, спокоен, със загаснала цигара в ъгъла на устата си. После добави:
— Пък и краката му не го държат и скоро ще умре… после, влачи се с уличници и някой път ще ти лепне някоя срамна болест.
— Че кой му обръща внимание на мъжа ми? — отвърнах аз. — Когато вечер се прибере вкъщи и се мушни в леглото, аз му обръщам гръб и — лека нощ!
Тогава Джовани ми каза или вече ми се струва, че ми е казал:
— Но ти си още млада, какво, да не смяташ да ставаш калугерка? Млада си и имаш нужда от мъж, който да те обича.
Аз му отвърнах:
— А тебе какво те интересува това? Аз нямам нужда от мъж, пък и да имах, ти какво се месиш?
При тези мои думи той стана, така поне ми се струва, че си спомням, доближи се до мен, хвана брадичката ми и рече:
— На вас жените човек винаги трябва да ви говори направо… Аз съм тук, нали? Никога ли не си си помисляла за мене?
Тук спомените ми се объркват, защото от този ден са минали много години. Но почти съм сигурна, че ми предложи да споделя любовта му и също тъй почти съм сигурна, че когато му отвърнах: «Не се ли срамуваш, Винченцо ти е приятел», той ми каза: «Ами, приятел. Аз не съм приятел на никого.»