Изминаха няколко дни и ние се убедихме, че Микеле и бил прав, защото никой не дойде до Сант Еуфемия, а доколкото разбрахме — и до други места. Можехме да считаме, че са отменили решението си и са се отказали от евакуиране, защото заповеди от същия род и по същия повод вече не стигнаха до нас.
Колко дни валя? Аз смятам, че валя повече от четиридесет дни, както при потопа. Освен това времето се застуди, защото зимата настъпи, и вятърът, който духаше откъм морето на пристъпи и носеше влага и мъгли, беше леден, а и водата, която се изливаше всеки ден от облаците върху планините, беше смес от сняг и лед и бодеше лицето като с игли. В стаичката нямаше нищо друго освен един мангал с дървени въглища, който държахме до краката си. Обаче по-голяма част от времето двете с Розета прекарвахме свити една до друга в леглото или стояхме в колибата на тъмно пред винаги запаления огън. Обикновено валеше цяла сутрин и към пладне небето се проясняваше, но само за малко, защото всички онези облаци, разкъсани и парцаливи, не се разнасяха, а висяха в небето, сякаш за да си поемат дъх, и морето беше по-мръсно и по-замъглено от всякога. Следобед отново започваше да вали и продължаваше тъй до вечерта и през цялата нощ. Ние двете бяхме винаги заедно с Микеле. Обикновено той говореше, а ние слушахме.
За какво говореше той? За всичко по малко. Обичаше да разказва и го вършеше с тон на професор или на проповедник и аз често пъти му казвах:
— Жалко, че не си станал свещеник, Микеле… Знаеш ли какви хубави неделни проповеди щеше да държиш.
Но с това не искам да кажа, че беше бърборко. Напротив, винаги разказваше нещо интересно, докато бърборковците отегчават и след известно време човек престава да ги слуша. А Микеле винаги ни заинтригуваше и ние го слушахме с интерес, понякога дори ми се е случвало да изоставям плетенето на фланелите, за да го слушам по-добре, когато развиваше някое своя мисъл. Но заговореше ли, не си даваше сметка за нищо, нито за времето, което минаваше, нито за лампата, която угасваше, нито че понякога двете с Розета имахме нужда да останем малко сами. Той продължаваше да говори разпалено, еднообразно, изпълнен с добра воля, и когато го прекъсвах с думите: «Хайде, трябва да си лягаме» или «стана обяд», той винаги изпадаше в неловко положение и на лицето му се изписваше огорчение, което като че ли искаше да каже: «Ето какво значи да разговаряш с глупави и лекомислени жени като тези, напразно загубено време.»
През тези четиридесет дъждовни дни не се случи нищо значително извън едно събитие, което искам да разкажа и което се отнася до Филипо и изполичаря му Винченцо.
През една дъждовна сутрин, когато ръмеше и небето беше покрито с тъмни облаци, които се изкачваха безспир, непрестанно откъм морето, ние с Розета присъствувахме на клането на една коза, която Филипо беше купил от Париде и искаше да препродаде на части, след като, естествено, прибереше своя дял. Козата на черни и бели петна беше вързана на един кол и евакуираните от нямане какво да правят я разглеждаха, пресмятайки колко тежи и колко месо щеше да даде одрана и изчистена. Докато стояхме прави под дъжда, о обувки, потънали в калта, Розета прошепна:
— Майко, мъчно ми е за бедната коза… ето на, сега е жива, а след малко ще я заколят… ако зависеше от мен, аз бих я убила…
— А какво ще ядеш тогава? — отвърнах й аз.
— Хляб и зарзават… непременно месо ли трябва да се яде? И аз също съм от месо и моето не се отличава много от нейното… какво е виновна тя, че е животно и не може да разсъждава и се защитава?
Предавам подробно тези думи на Розета най-вече за да дам представа как разсъждаваше и мислеше тя в ония дни, в разгара на войната и глада. Може би мислите й бяха наивни и глупави, но те потвърждаваха, както вече казах, нейното особено съвършенство, заради което не може да се намери в нея никакъв недостатък. Дори тези неясни разсъждения да бяха плод на неопитността и невежеството й, все пак бяха искрени и бликащи направо от сърцето. Впоследствие се уверих, че това нейно съвършенство е било крехко и почти неестествено като на цвете, израснало в парник, което, изнесено на свеж въздух, посърва и умира. Но в този момент нейните думи не можеха да не ме разнежат и да не ме накарат да помисля, че с нищо не бях заслужила такава добра и нежна дъщеря.