През това време касапинът, някой си Иняцио, който би могъл да бъде всичко друго, но не и касапин, един невесел и отпуснат мъж с буйни, прошарени на челото си коси, дълги бакенбарди и хлътнали сини очи, свали палтото си и остана по жилетка. На една масичка до кола, за който бе вързана козата, бяха приготвени два ножа и едно легенче, също като в болница преди операция. Иняцио взе един от ножовете, опита остротата му на дланта си, после се доближи до козата и като я улови за рога, изви назад главата й. Козата започна да върти очи от страх, сякаш те щяха да изскочат от орбитите си, като че усети какво я очаква и изблея жално, сякаш молеше: «Не ме убивай, милост!»
Но Иняцио захапа долната си устна и с един замах заби ножа чак до дръжката в гърлото на животното, държейки го здраво за рогата. Филипо, който му помагаше, подложи бързо легенчето под шията на животното. От раната бликна кръв като от чешма, черна, гъста и топла, димяща на въздуха. Козата потрепера, после полузатвори очи, които бяха се вече замъглили, като че с изтичане на кръвта й в съда си отиваше и животът й, а с живота и погледът й. Накрая краката й се подвиха и тя се отпусна, бих казала доверчиво и безпомощно, в ръцете на оногова, който я беше убил.
Розета се беше отдалечила под дъжда, който не преставаше да ръми, на мен ми се искаше да я настигна, но трябваше да остана там, защото месото беше малко и не исках да го изпусна. Освен това Филипо ми беше обещал да ми даде червата, а те са много вкусни печени на скара на огън от дървени въглища или дърва.
Иняцио повдигна козата за задните й крака и влачейки я в калта, я окачи малко по-нататък на два кола, надолу с главата и с разкрачени крака. Всички се събрахме да го гледаме как работи.
И така, най-напред той хвана единия от предните крака и го отсече до свивката, сякаш отряза човешка ръка. После избра една тънка пръчица, заби я между кожата и месото на крака. Козята кожа се задържа за месото чрез много тънки жилчици и се отделя съвсем леко, като нескопосно залепен лист. Като вкара пръчицата, той я завъртя така, че проби дупка, после я захвърли настрана и започна да духа в дупката като в свирка, с все сила, толкова, че жилите на врата му изскочиха. Козата започна малко по малко да се издува от постепенното проникване между кожата и месото й на въздуха, който Иняцио вдухваше. Иняцио продължи да надува, докато козата увисна между двата кола, подута като мях и двойно по-голяма на вид, отколкото беше.
Тогава той отпусна крачето, избърса нацапаната си с кръв уста и разряза с ножа кожата по цялата дължина на предницата от слабините до гушата. След това започна дере кожата от месото с ръце. Беше наистина удивително да се гледа с какво лекота се отделяше кожата от месото, подобно на ръкавица, която се изхлува от ръката. Докато дереше, той от време на време си помагаше с ножа, за да отрязва някои жилки, които не се бяха отлепили. Така полека-лека одра цялата кожа и после я захвърли на земята, космата и окървавена, прилична на износена дреха. Сега козата висеше, тъй да се каже, гола, червена, с понякое бяло и синкаво тук-таме. Дъждът не преставаше да ръми, но никой не се беше помръднал от мястото си. Иняцио взе отново ножа, разтвори корема, бръкна вътре с две ръце и извика:
— Чезира, приготви си ръцете!
Изтичах, той извади накуп червата и ги раздипли едно по едно, сякаш беше някакъв възел. Тук-таме ги прерязваше и ми ги мяташе през ръката. Те бяха още съвсем топли и миришеха силно, дори ме изцапаха с изпражнения, а Иняцио като на себе си повтаряше:
— Царско ядене, но щом е за жени — царицино ядене… измийте и изпечете на тих огън…
В този момент чухме нечий глас да вика:
— Филипо, Филипо!
Обърнахме се и видяхме да се задава откъм мачерата най-напред главата, после рамената и накрая целия Винченцо, изполичарят на Филипо, при когото бяхме живели, преди да се качим в Сант Еуфемия. Повече от всякога той приличаше на проскубана граблива птица със своя клюнообразен нос и дълбоко врязани очи, запъхтян и мокър до кости. Още преди да стигне до мачерата, Винченцо започна да вика:
— Филипо, Филипо, случи се нещастие… случи се нещастие…
Филипо, който заедно с нас наблюдаваше Иняцио, веднага изтича насреща му с изблещени очи.
— Какво се е случило? Кажи, какво се е случило?
Но другият, който беше хитрец, се преструваше на задъхан от изкачването и притискайки с ръце гърдите си, повтаряше с дрезгав глас: