— Голямо нещастие…
Всички изоставихме Иняцио и козата и се струпахме около Филипо и изполичаря. Прозорецът на Филиповата къща, която бе по-горе, се отвори и от него се надвесиха жена му и дъщеря му.
Най-сетне изполичарят каза:
— Случи се това, че дойдоха германците и фашистите, чукаха по всички стени, намериха скривалището и го разбиха.
Филипо го прекъсна с вик:
— И откраднаха нещата ми!..
— Да — отвърна другият поободрен, че беше казал вече новината, — откраднаха всичко, нищо не остана, съвсем нищо…
Винченцо изказа това високо, за да могат двете жени на прозореца да го чуят. Ту го чуха и тутакси започнаха да се вайкат и да кършат ръце, като се провесиха надолу.
Без да губи повече време с други обяснения, Филипо започна да крещи:
— Не е вярно, не е вярно! Ти си откраднал всичко, ти си крадецът, ти си германецът и фашистът, ти и оная вещица жена ти и двата разбойници, синовете ти… Познавам добре всички ви. Вие сте престъпна банда, не уважавате дори Сан Джовани.
Филипо крещеше като бесен и изведнъж сграби единия нож на Иняцио от масичката, хвана Винченцо за шията и посегна да го удари. За щастие в същия момент евакуираните скочиха отгоре му и му хванаха ръцете, а той се мяташе напред с глава и гърди и с пяна на устата викаше:
— Оставете ме, оставете ме да го убия, пуснете ме, искам да го убия!
През това време и двете жени пищяха и размахвайки ръце, викаха:
— Разорени сме, разорени сме!..
А дъждът валеше силно и ние всички бяхме съвършено мокри. Микеле, който беше присъствувал на тази сцена почти с израз на необяснимо удовлетворение, сякаш му правеше удоволствие, че сестра му е загубила чеиза си, а майка му всичките си вещи, неочаквано се доближи до Винченцо, който продължаваше да крещи: «Кой ги е откраднал!? Германците и фашистите те ограбиха, те ти взеха всичко, ние не сме.» И като че знаеше от преди, мушна ръка в джоба на палтото на Винченцо и оттам извади една кутийка, казвайки съвсем спокойно:
— Ето кой е откраднал. Ти си откраднал… този пръстен принадлежи на сестра ми!
Микеле отвори кутийката и показа един малък пръстен с брилянт, който, както узнах по-късно, бил подарен от Филипо на дъщеря му в деня на нейното пълнолетие.
Щом видя пръстена, Филипо изрева, с един замах се освободи от онези, които го държаха, и се хвърли върху Винченцо с вдигнат нагоре нож. Но изполичарят бе по-бърз от него, изтласка заобикалящите го и побягна по мачерата. Очевидно Филипо поиска да го преследва, но веднага разбра, че няма да може да го стигне, защото краката му бяха къси, коремът голям, а другият беше слаб и с дълги като на щраус крака. Тогава Филипо сграби един камък от земята и го хвърли по Винченцо, викайки:
— Крадец… крадец!
Вместо него побягнаха някои от евакуираните, и то не защото ги бе грижа за Филиповите вещи, а защото, когато избухне скандал, всички се разгорещяват и на всеки му се иска да се бие. Видях двама-трима младежи да тичат подир стария Винченцо по мачерите, почти летейки, а той да бяга като заек. Настигнаха го, хванаха го за ръцете и го принудиха да се върне обратно.
Филипо през това време продължаваше да хвърля големи камъни, с които можеше да убие човек, останал вече без дъх, чакаше на края на мачерата да му доведат Винченцо, като държеше ножа на Иняцио в ръката, още червен от кръвта на козата.
Тогава Микеле се приближи до баща си и каза:
— Съветвам те да се прибереш вкъщи.
— Аз ще го убия!
— Ти ще се прибереш вкъщи!
— Искам да го убия, трябва да го убия…
— Дай ми ножа и влез вкъщи!
За голямо мое учудване Филипо се успокои пред спокойния син, остави ножа на масичката и се отдалечи към дома си, от който сега долитаха писъци и стенания като от ад.
Така под дъжда, който не преставаше, по средата на мачерата остана само опънатата на двата колеца изтърбушена коза.
А през това време Винченцо и младежите, които го бяха гонили и уловили, се върнаха на мачерата. Селяните и евакуираните се струпаха около него и започнаха да го разпитват как е станало. Разпитваха го повече от любопитство, както забелязах, отколкото от негодувание. А Винченцо не се остави да го молят:
— Аз не исках — каза той с грубия си глас, — никой от нас не искаше… има си хас, Сан Джовани… той кръсти моя син, а аз дъщеря му… кръвта вода не става, нали? Кълна се, предпочел бих да си отсека ръката, отколкото да открадна… да ме порази мълния, ако това не е истина…
— Вярваме ти, Винченцо, вярваме ти, но как стана, че все пак открадна?
— Един глас… дни наред чувах един вътрешен глас, който ми повтаряше: «Вземи чука и разбий стената»… един глас, който ден и нощ не ми даваше покой…