— И така, Винченцо, ти взе чука и разби стената, нали?
— Точно тъй!
Евакуираните и селяните всички вкупом избухнаха в общ смях и след още няколко въпроса го оставиха и се завърнаха при Иняцио и козата му. Но Винченцо не си отиде веднага. Той започна да обикаля наоколо от къща в къща, от една колиба в друга, и навсякъде искаше да му дадат да пие. Повтаряше високо на всекиго историята за вътрешния глас и предизвикваше общ смях, ала той не се смееше, а гледаше като изкуфял, като някоя посърнала птица и изглежда, че не можеше да разбере защо се смеят хората. Най-сетне, беше вече привечер, той си тръгна гузен, като едва се влачеше, сякаш не Филипо, а той бе ограбеният.
Същата вечер Микеле пристигна в колибата, където печех червата, заобиколена от семейството на Париде, и казах:
— Баща ми не е лош човек… но за четири чаршафа и малко злато щеше да убие човек… а ние за една идея не бихме способни да убием дори пиле…
Загледан в огъня, Париде каза бавно:
— Микеле, ти не знаеш, че на хората са им по-скъпи вещите, отколкото идеите… Вземи за пример свещеника: ако при изповед му кажеш, че си откраднал, той ще ти наложи за покаяние да прочетеш молитвата на Сан Джузепе и после ще ти даде опрощение. Но ако отидеш в дома му и му задигнеш например една сребърна лъжица, знаеш ли как ще се развика… и вместо да ти прости, веднага ще повика карабинерския началник и ще го накара да те арестува… щом един свещеник постъпва по този начин, какво остава за нас, обикновените хора…
Ето, тази беше най-значителната случка, която стана през цялото време, докато траеха дъждовете. През останалото — все същите неща — разговори за войната, за времето, за онова, което ще правим, когато пристигнат англичаните и после. Но повече от времето си ние двете с Розета прекарвахме в сън от дванадесет до четиринадесет часа на денонощието. Събуждахме се от време на време, ослушвахме се как дъждът бие по керемидите на покрива и как бълбука по водосточната тръба и отново заспивахме още по-дълбоко, прегърнати върху сламеника от царевични листа, на леглото с подвижните дъски, които често се разместваха, под нас зейваше и ние бяхме постоянно застрашени да се намерим на земята.
За семейството на Филипо и въобще за другите евакуирани единственото и най-важно занимание беше яденето. Може да се каже, че те не вършеха нищо друго, от сутрин до вечер пируваха. Казваха, че трябвало да се яде, защото това било единственото средство за пропъждане на мъката. Казваха още, че било по-добре продуктите да се изразходват, защото с пристигането на англичаните щяло да се върне изобилието, цените щели да спаднат и запасите никой нямало да ги търси и купува. Но аз си мислех: «Да се доверяваш, е хубаво, но да не се доверяваш, е още по-хубаво.» Аз също бях убедена, че англичаните ще дойдат, но кога? Достатъчно беше по някакви свои причини да се забавят месец-два и току-виж, че сме измрели от глад. И тъй, докато всички други се тъпчеха, ние двете с Розета започнахме да ядем на дажби. Хранехме се само веднъж на ден към седем часа, и то по гърненце фасул, малко месо, обикновено козе, и парче хляб все едно и също количество. Добавяхме по някоя и друга сушена смокиня. Веднъж правех качамак, друг път вместо боб — нахут, и вместо козе — краве месо. Сутрин обикновено закусвахме с парче хляб и малко пресен лук или пък съвсем не ядяхме хляб, а гризяхме рошкови, с които в мирно време хранят по нас конете, но във време на война са добри и за хората. Розета често се оплакваше от глад. Тя бе млада и на нея и бе необходима повече храна. Тогава я карах да поспи, защото знаех, че сънят е като храната: изразходва се малко, а силите укрепват. С една дума, постъпвах като селяните, които за разлика от евакуираните бяха разумни хора, дори скъперници, и теглеха храната със златарски везни. Те наистина бяха привикнали на глад и по инстинкт знаеха, че който и да дойде, германци или англичани, за тях пак нямаше да има достатъчно храна, защото не разполагаха с пари, а реколтата от един сезон никога не достигаше до следващия. Така в известен смисъл аз се чувствувах повече селянка, отколкото евакуирана и не можех да не изпитвам неприязън към евакуираните, повечето от които бяха бакали и търговци на дребно, натрупали парите си на чужд гръб, и които разчитаха с пристигането на англичаните да започнат всичко отново.
Някой ще възрази, че и аз бях бакалка, и всъщност това е истина, но аз бях родена селянка и като се завърнах на село при селяните и земята, почувствувах се отново селянка, каквато бях по времето, когато като момиче напуснах село, за да се омъжа в Рим.