Но стига за това! Прекарахме още около четиридесет дни и към края на декември една сутрин станахме както обикновено и забелязахме, че през нощта времето се е променило. Небето беше синьо, светло и дълбоко, а утринната зора розовееше по него и към хоризонта се носеха много сиворозови облачета, отнасяйки със себе си и последния дъжд. Долу, към Понца, за първи път от толкова дълго време морето се къпеше в слънчеви лъчи тъмносиньо, почти черно. Полето на Фонди, вече в зимна премяна, по-скоро сиво, отколкото зелено, димеше в утринна мъгла, както това се случва, когато предстои хубав, слънчев ден, ясен и сух. А откъм планините духаше остър леден вятър — трамонтана, от който голите клони на дървото до къщичката ни се блъскаха един в друг и звънтяха. Когато излязох навън, калта се беше заледила и бодеше под краката, а на места блестеше, сякаш примесена с парченца стъкло. През нощта всичко се беше заледило. Тази промяна на времето възвърна надеждата на евакуираните, които, щом излязоха навън в ледената утрин, започнаха да се прегръщат и поздравяват, като викаха, че сега, с настъпване на хубавото време, англичаните непременно ще започнат офанзивата и мъките на всички щяха да имат край.
И англичаните действително не закъсняха, но съвсем не тъй, както си представяха евакуираните. Към единадесет часа същата сутрин, докато стояхме и се препичахме на слънцето на мачерата като измръзнали гущери, изведнъж чухме далечен грохот, който с приближаването постепенно се усилваше и ставаше някак по-тържествен, като изпълни цялото небесно пространство. Само след миг всички разбраха, а с тях и аз, че този грохот, който бях слушала толкова пъти в Рим денем и нощем, беше от самолети.
— Англичаните! Англичаните! Самолети, английски самолети!
Зад планините, на яркия и чист небосклон, се показа първото ято четири самолета. Те бяха бели и хубави, блестяха на слънцето и сред небето приличаха на венециански брошки от сребърен филигран. Веднага след това се появиха още четири, после още четири — всичко дванадесет. Летяха в съвършено права посока, като че ли се движеха по някаква невидима нишка, а тътнежът им изпълваше въздуха и, казвам истината, макар че той ми напомни за много лоши часове, прекарани в Рим, и аз се зарадвах, като го чух, защото ми се струваше, че чувам в този тътнеж един страшен, но добър за нас италианците глас, който повеляваше на фашистите и германците да си вървят. С разтуптяно сърце, изпълнена с надежда, аз ги наблюдавах как летят с увереност право към града Фонди, към белите къщурки, сгушени сред тъмнозелените портокалови градини. Но отведнъж небето около самолетите започна да се осейва с бели облачета и веднага след това се чу сухият и бърз пукот на многобройните германски противовъздушни оръдия, пръснати по всички посоки на равнината.
Трябваше да чуете как викаха бежанците:
— Нещастници, стрелят, ала стрелят нахалост… трудно ще ги засегнат… стреляйте, стреляйте, те плюят на вашата стрелба!
И действително снарядите на противовъздушните оръдия не можеха да улучат самолетите, които продължаваха своя ход напред. Но изведнъж до слуха ни достигна друг, по-силен и глух взрив, сред къщите и градините на Фонди. Самолетите бяха започнали да пускат бомби.
Никога няма да забравя какво се случи след първата експлозия, защото никога не ми се е случвало да видя толкова много хора за тъй късо време да преминат от радост към скръб. Сега вече бомбите падаха нагъсто една след друга над града, над който облаците се умножаваха и всички евакуирани, които само една минута преди това бяха доволни и щастливи, сега започнаха да викат отчаяно, да плачат и се вайкат също като жената и дъщерята на Филипо, когато Винченцо съобщи, че германците ограбили имуществото им. Всички евакуирани викаха, тичаха нагоре-надолу, махайки с ръце, сякаш правеха напразни опити да спрат самолетите, и крещяха:
— Домът ми, къщата ми!.. Убийци!.. Разрушават домовете ни, горко ни, къщите, къщите, къщите.
А през това време бомбите продължаваха да падат като презрели плодове от разтърсено дърво. Противосамолетните оръдия стреляха гъсто и ожесточено, с оглушителен грохот, който не само изпълваше небето, а като че ли разтърсваше земята. Самолетите прелетяха до края на долината чак до морето и там, където блестеше морето на слънцето, се обърнаха кръгом и започнаха да се връщат, изсипвайки нови бомби. Евакуираните се бяха малко поуспокоили, мислейки, че самолетите ще си отидат, но сега отново започнаха да крещят и плачат още по-силно от преди. И тъкмо в момента, когато недосегаемата и сигурна ескадрила поемаше курс за връщане по посока, от която бе дошла, ето че вторият самолет от последното ято избухна в червени пламъци, подобно на развят червен шал пред лазурното небе. Едно от противосамолетните оръдия го беше улучило и той започна да изоставя от другите, а огнената му диря се развяваше около бялата машина, увеличавайки се все повече и повече.