Да можехте да чуете сега евакуираните:
— Браво, германци, бийте, така им се пада на тия убийци, сваляйте ги!
Неочаквано Розета извика:
— Гледай, мамо, парашутистите, колко са хубави!
И действително, докато ударения самолет се отдалечаваше, обгърнат изцяло от пламъци, към морето, видях да се открояват на небето един след друг няколко бели чадъра на парашутисти и от всеки парашут висеше по една черна точка, която се олюляваше на вятъра — по един летец. Отвориха се седем или осем парашута и започнаха да падат бавно. Оръдията не стреляха вече, а удареният самолет, клатушкайки се, изчезна зад един хълм. Непосредствено след това се чу страшна експлозия и после всичко утихна. Тишината се възвърна наоколо, само някъде в далечината все още се носеше металното ехо на изчезналата ескадрила. Чуваха се само виковете и риданията на евакуираните, а сребристите парашути продължаваха да се спускат бавно към земята. Цялата долина на Фонди бе обгърната от облаци сив дим, чернеещи тук-таме от пламъците на пожарите.
И тъй, англичаните пристигнаха най-после, но за да разрушат къщите на бежанците, и в този случай се потвърди още веднъж необяснимото жестокосърдечие на Микеле, и то по начин, който никога не бях очаквала. Същата вечер, когато разговаряхме в колибата за бомбардировките, Микеле заяви:
— Знаете ли какво казаха евакуираните, които сега хленчат над собствените си домове, на времето, когато вестниците съобщаваха, че наши самолети «пикиатели» бомбардирали не знам кои неприятелски градове? Казваха, и аз съм ги чувал със собствените си уши, следното: «Е, щом ги бомбардират, значи, че си заслужават!»
Аз го запитах:
— Но на теб не ти ли е мъчно за тия нещастници, които сега остават без дом и ще бъдат принудени да се скитат голи и боси като цигани?
А той:
— Да, жал ми е за тях, но не по-малко, отколкото за другите, които също са загубили домовете си преди тях. Казвам ти, Чезира, днес е мой ред, а утре — твой. Тези хора тук се радваха, когато биваха разрушавани къщите на англичани, французи, руси, а сега бомбардират техните домове. Не е ли право това? Ти, Розета, която вярваш в бога, не виждаш ли в това пръста божи?
Розета не отговори, както правеше обикновено, щом ставаше дума за вяра, и разговорът така и свърши.
След тази първа бомбардировка евакуираните веднага слязоха в долината, за да видят какво е станало с къщите им. Почти всички се завърнаха с добра вест, че повече от къщите не били засегнати, че разрушенията не били толкова страшни, както изглеждало на пръв поглед. Загинали един стар просяк, който спял в една разрушена къща в края на града, и — почти невероятно — онзи фашист, който се наричаше Шимиоцо и ни беше заплашил с пушката си, когато живеехме у Кончета. Шимиоцо беше умрял така, както бе и живял: същата сутрин, използвувайки хубавата време, отишъл във Фонди и разбил ролетките на един галантериен магазин. Бомбата беше срутила сградата върху него и го намерили сред панделки и копчета, стискащ още здраво с ръце откраднатата стока.
Казах на Розета:
— Е, ако избиват хора като него, то тая война е благословена!
За мое учудване по лицето й потекоха сълзи и тя отвърна:
— Не говори така, мамо, и той беше човек, и то нещастен човек.
А вечерта тя се помоли за него, за неговата черна душа, по-черна от ризата, която бе носил, когато бомбата го бе покосила.
Забравих да кажа, че в онези дни умря още един човек — Томазино. Аз зная добре как и защо умря, защото бях с него, когато стана събитието, което причини неговата смърт. Той, въпреки студа, дъжда, калта, продължаваше да търгува през цялото време. Купуваше от селяните, от германците, от фашистите и препродаваше на евакуираните. Сега вече храната беше малко, но той все успяваше някак със солта, тютюна, портокалите и яйцата. Беше повишил цените и печелеше много. По цял ден обикаляше долината, без да помисли за опасността не защото беше смел, а защото парите му бяха по-скъпи от кожата. Ходеше винаги с дълга брада, с навити и скъсани панталони, винаги с изкаляни догоре обуща, така че досущ приличаше на скитник евреин. Беше настанил семейството си при един селянин, които живееха малко по-нагоре от Париде, и когато го запитваха защо не стои при семейството си, той отговаряше:
— Аз си имам търговията. Ще търгувам до последния момент.