— Поне ни придружи до долу… можеш да бъдеш сигурен, че днес самолетите няма вече да се върнат.
— Вие идете, аз не мърдам оттук.
И започна отново да трепери и да призовава Богородица. Тогава се сбогувах и продължих надолу по пътеката, по посока към долината.
Слязохме и там, в края на портокаловите гори, намерихме една блиндирана германска кола, замаскирана с портокалови клони, и седем-осем германци, които готвеха, а един от тях, седнал под едно дърво, свиреше на акордеон. Всички бяха млади, остригани до голо, с бледи и подути лица, покрити с белези от рани. Били в Русия, преди да дойдат във Фонди, а там, както разказаха, войната била сто пъти по-лоша, отколкото в Италия. Аз ги познавах, защото и друг път бях правила размяна на яйца за хляб. Още отдалеч повдигнах кошничката и им я показах. Хармонистът спря свиренето, отиде до палатката и излезе д един войнишки хляб от килограм. Доближихме и той, без да ни поглежда в лицата, държейки хляба малко встрани, сякаш се страхуваше, че ще му го грабна, отмахна с другата си ръка листата, които покриваха яйцата, и ги преброи на немски от едно до осем. Недоволен, той взе едно от тях и го разклати до ухото си, за да провери дали е прясно.
— Яйцата са пресни — казах аз, — бъди спокоен, не се съмнявай! Ние рискувахме живота си, за да донесем яйцата дотук. Днес би трябвало да ни дадеш два хляба вместо един.
Той не разбираше и на лицето му се появи въпросително изражение. Тогава посочих небето и направих жест, за да напомня падане на бомби, като му казах: «Бум, бум…», за да обясня взривовете.
Той разбра най-после и каза само една дума: «Капут», която те повтаряха много често и която означаваше, както ми беше обяснил Микеле, «поразени». Разбрах тогава, че говори за сваления самолет, и отговорих:
— За един, който ще свалите, ще дойдат сто… ако бях на ваше място, бих престанала да воювам и бих се завърнала в Германия… така ще е по-добре за всички — за вас и за нас…
Този път той не каза нищо, защото отново не ме разбра, и ми подаде хляба, като взе яйцата със знак, като да каже: «Ела пак, ще направим отново замяна.» Сбогувахме се и се упътихме отново по пътеката към Сант Еуфемия.
Същият ден Томазино избяга горе, над Сант Еуфемия, където беше семейството му. На следната сутрин изпратил един селянин с две мулета да вземе всичкия му багаж, включително дюшеци и пружини, от къщата му във Фонди и да го занесе горе на върха на планината. Но къщата, където настанил семейството си, не му се видяла достатъчно сигурна и на следващия ден се пренесе с жена си и децата си в една пещера точно под самия връх. Това бе широка и висока пещера, чийто отвор не можеше да се види отвън, защото бе покрит с дървета и храсти. Над нея се издигаше огромна сива скала във форма на конус и толкова висока, че се виждаше добре и от долината на Фонди. Покривът на пещерата биваше висок сигурно няколко десетки метра все твърда скала. И така, Томазино се настани със семейството си в тази пещера, в която преди много години се криели разбойници. Вие ще помислите, че се беше успокоил вече и считаше, че се намира на сигурно място. Не, той беше все така уплашен и този страх бе, тъй да се каже, влязъл в кръвта му. Въпреки солидното скривалище той по цял ден трепереше от глава до пети, стоеше облегнат ту тук, ту там, завил глава и рамене с одеало, като непрекъснато повтаряше: «Зле съм, зле съм…» със слаб, хленчещ глас. Отказваше да се храни, не спеше и очевидно от ден на ден се топеше като свещ.
Навестих го един ден и го намерих така отслабнал и убит, че да го оплачеш. Трепереше, облегнат на изхода на пещерата, увит в одеало. Спомням си, че го взех малко на подигравка, като не си давах сметка колко е болен:
— Ама от какво се боиш, Томазино. Тази пещера е цяло изпитание за бомбите. От какво те е страх? Да не би да мислиш, че бомбите се мушкат из гората като змии, че могат да навлязат през тая дупка и да те намерят в леглото?
Той ме гледаше, като че ли не ме разбираше, и току повтаряше:
— Зле съм, зле съм…
След няколко дни научихме, че е умрял. Умрял от страх, защото нито беше ранен, нито болен от нещо. Беше умрял от страх от бомбите. Не отидох на погребението му, защото щях да се натъжа, а бяха се вече натрупали толкова тъжни неща. Ходи семейството на Филипо. Търговеца не го сложили в ковчег, защото горе нямаше дърводелец, а го вързали между два клона и гробарят, висок, рус мъж, също евакуиран жител на Фонди, който по това време се занимаваше с малко черна борса, обикаляйки планините със своя черен кон, вързал Томазино на седлото на коня и полека-лека по пътеката го смъкнал от гробището. Казаха ми, че не могли да намерят свещеник да го опее, защото всички били избягали, и нещастникът минал само с молитвите на близките си, че погребението било прекъсвано на три пъти от въздушните тревоги, че на гроба, поради липса на друго, сложили кръст, сглобен от две летви, отковани от едно сандъче патрони.