Друг път оттам мина един италиански работник, който работел по заздравяване на укрепленията на фронта не помня къде и избягал заради това, че не им давали храна и се отнасяли с тях като с кучета, карали ги да работят като роби. Той едва се държеше на краката си от слабост, беше красив младеж с нежно, мургаво лице, слаб и съвсем изтощен, с изпъкнали скули, тъжни, хлътнали очи, в тялото бе просто кожа и кости. Разказа, че семейството му било в Пулие, където се надявал да се върне, преминавайки така планина след планина. Вече цяла седмица как вървял и се беше превърнал просто на парцали, с пробити обуща и съдрани дрехи. Не ни каза много нещо, защото от слабост едва говореше, и то трудно, по няколко думи, сякаш не му достигаше дъх. Каза само, че чул да разправят, че в Рим имало въстание, убили няколко германци, а после германците извършили репресалия срещу италианците, но никой не знаел кога и как. Накрая, говорейки все за германците, каза:
— Това са нещастници. Знаят много добре вече, че са загубили войната, но тъй като обичат да воюват и не им липсва нищо, защото живеят на наш гръб, ще продължават да воюват до последния войник. Така че ако войната не свърши по-скоро, ще уморят всички от глад и лишения. Или войната ще свърши, или ние ще свършим.
Младежът прие от Микеле хляб, сирене и малко тютюн и като постоя половин час на платото, пое пътя си, влачейки много бавно крака, и изглеждаше, че всеки миг ще се строполи на земята и няма да се мръдне вече.
Една сутрин, както се печехме на слънце, неочаквано чухме изсвирване с уста. Веднага се скрихме зад една от ония бели скали, за да разберем какво е. Тъй като живеехме непрестанно с мисълта, че германците може да дойдат и да ни отвлекат, бяхме станали подозрителни към всичко. Като почака малко, Микеле надникна от скалата и можа да види насреща си друга човешка глава, която веднага се отдръпна зад една скала, недалеч от нашата. Така продължихме да се дебнем известно време и като разбрахме най-после, че ония хора не са германци, а те, че ние сме италианци, излязоха на открито. Бяха двама военни от Южна Италия — поручик и подпоручик, както ни казаха, но облечени в цивилни дрехи. И те, както много други, бягаха през планините към юг с намерение да минат фронта и се приберат по родните си места, където били семействата им. Единият от тях беше мургав, висок, с тъмна кожа, кръгло лице, черни като въглен очи, бели зъби и почти виолетови устни; другият беше рус, с продълговато лице, гълъбови очи и остър нос. Мургавият се казваше Кармело, а русият Луиджи. От всички срещи, които имахме там горе в планината, може би тази среща беше най-неприятна не толкова, че двамата мъже бяха действително несимпатични, може би в мирно време и в тяхното село не бих имала нищо да забележа — а защото, както ще се види, войната беше оставила у тях много лоши следи, както впрочем и у мнозина други, разкривайки някои страни на характера им, които иначе биха останали скрити. Тук именно искам да кажа, че войната е голямо изпитание и че трябва хората да се видят през време на война какво представляват, не в мирно време, когато има закони, уважение към ближния, страх от бога, а когато всички тези неща не са налице и всеки действува според своята истинска природа, без задръжки и без уважение.