И така, тия двамата по време на примирието се намирали в един полк със седалище в Рим, откъдето дезертирали и се скрили, след което избягали от Рим, с намерение да се завърнат в родните си места. Един месец живели в Монте деле фате при някакъв селянин. Направи ми лошо впечатление още щом започнаха да говорят с такова презрение за този селянин, който им беше дал гостоприемство и подслон, че бил прост и невежа, не знаел дори да чете, а къщата му приличала на хралупа. Дори единият каза, като се смееше:
— Няма що, трябваше да се задоволим, нали е време на глад — с хляб от трици.
Продължиха да разказват, че напуснали Монте деле фате, защото селянинът им дал да разберат, че не можел повече да ги държи при себе си, защото нямал вече храна. Мургавият наблегна, че това не било истина и че ако те имали пари и храна, място щяло да се намери, всички селяни били интересчии. В заключение те двамата отивали на юг с надежда да преминат фронта.
Беше вече време за обед и Микеле, макар и малко неохотно, им предложи да разделят с нас хляба и сиренето. Мургавият заяви, че хляб щели да приемат на драго сърце, колкото до сиренето, имали цяла пита, защото на тръгване я откраднали от онзи селянин-скъперник, без той да забележи. Като каза това, той извади питата от раницата си и я размаха във въздуха, смеейки се. Стана ми крайно неприятно от това безочливо откровение, и може би не толкова заради самата кражба, нещо съвсем обикновено по онова време, когато всички крадяха и когато кражбата не бе кражба, колкото от неподходящата за човек като него откровеност, неподходяща за чина му на поручик, от чието държане личеше, че не е бил бедняк. Освен това, помислих си, не бе красиво да се отплащаш тъй на онзи нещастник, задигайки му малкото, което е имал. Но не казах нищо. И така, седнахме на тревата и започнахме да ядем и докато ядяхме, поговорихме или по-скоро слушахме мургавия младеж да говори, и то само за себе си, като за някаква важна особа — било като собственик на много земи в мирно време в своя край, било като офицер сега, през време на войната. Притворил очи на слънцето, русият го слушаше и от време на време му противоречеше почти злобно, но другият хич не се смущаваше от това и продължаваше да се хвали.
Например той казваше:
— У нас на село, имам имение…
А русият:
— … Хайде, да кажем по-скоро две-три нивици, големи колкото носни кърпички.
— Не, имение, и за да обходиш цялото, трябва кон.
— Хайде де, стига да походиш пеша няколко крачки, и си го изминал цялото.
Или:
— Взех един патрул и отидох в гората. Там се бяха скрили поне стотина вражи войници.
— Стига, нали и аз бях там, бяха четирима или петима.
— Аз ти казвам, че бяха поне стотина… когато изскочиха от храстите, където бяха скрити, не ги броих, защото в такъв момент човек има други грижи, не да брои враговете, но сигурно са били към стотина, ако не и повече…
— Хайде де, посмали, посмали, били са петима или шестима.
И така нататък. Мургавият разправяше все големи неща, със сигурен грандомански глас, а русокосият тихо, без да се горещи, не го остави да прокара нито една лъжа. Накрая мургавият разказа какво направил в деня на примирието, когато италианската армия се разпръснала.
— Бях в интендантството в моето село и военният склад пращеше от божа благодат. Когато узнах, че войната е свършила, не се поколебах и накарах да натоварят на един камион всичко, което можах, кутии консерви, сирене, брашно, с една дума — припаси, и ги закарах направо у дома, при майка ми.
Като каза това, се засмя, доволен от своята откровеност, и белите му красиви зъби лъснаха. Тогава Микеле, който до момента го беше слушал, без да продума, каза сухо:
— Значи, вие сте откраднали.
— Какво искате да кажете с това?
— Искам да кажа, че един момент преди това сте били офицер от италианската армия, а в следния — крадец!