— Драги господине, аз не знам кой сте, нито как се казвате, но бих могъл…
— Какво?
— Изобщо, кой казва, че съм откраднал?… Направих това, което правеха всички, ако не бях ги взел аз продуктите, щеше да ги вземе някой друг…
— Възможно, но все пак вие сте откраднали.
— Внимавайте какво говорите, бих бил способен на…
— На какво? Да видим на какво сте способен.
Като се засмя, русият се обърна към другаря си:
— Съжалявам, Кармело, но трябва да си признаеш, че господинът тук те постави натясно, улучи.
Мургавият повдигна рамене и каза на Микеле:
— Съжалявам ви и не желая да си губя времето да разговарям с човек като вас.
— И добре ще сторите — каза авторитетно Микеле. — Ще ви кажа още защо сте се държали като крадци, защото не стига, че сте откраднали, а отгоре на това се и хвалите… смятате, че сте били много хитър…Ако бяхте го сторили и се срамувахте от това, би могло да се помисли, че нуждата ви е накарала… или може би, повлечен от примера на тълпата… но вие се хвалите и с това доказвате, че не си давате сметка за онова, което сте сторили, и че сте готов да го извършите повторно.
Озверял, мургавият скочи на крака, сграби клон от дърво и го размаха срещу Микеле, викайки:
— Или млъкнете, или…
Но Микеле немя време да отвърне.
Русокосият усмири тутакси другаря си, като му каза със своето злобно хихикане:
— Хей, пак ли те улучиха?
Тогава Кармело насочи гнева си срещу приятеля си:
— Ти мълчи, защото и ти взе участие в изземването, нали бяхме заедно?
— Аз не бях съгласен, аз само се подчиних, нали ми беше началство… ехе, улучен си!
Останалата част от закуската привърши в мълчание. Мургавият беше навъсен, а русият хихикаше. След закуската помълчахме още известно време, но Кармело не можеше да преглътне обидата и след малко каза на Микеле с предизвикателен тон:
— Вие, който сечете присъди и така лесно наричате крадци хората, които струват много повече от вас, можете ли да кажете кой сте? Аз например мога да кажа кой съм. Аз съм Кармело Али, офицер, земеделец, дипломиран юрист, носител на орден за храброст, кавалер на Короната на Италия. А вие кой сте?
Но русокосият подигравателно подхвърли:
— Забравяш да кажеш, че си и секретар на фашистката организация в нашето село. Защо не го казваш?
Кармело отвърна раздразнено:
— Фашистката организация вече не съществува и само заради това не го казах… но ти знаеш, че и като секретар на фашиото не съм дал повод на никого да му упрекне в нещо.
Усмихвайки се, русокосият го поправи:
— Освен това, че се възползваше да посягаш на най-хубавите селянки, когато идваха да те молят за услуга… хайде, хайде, знае се, че си цял донжуан!
Поласкан от това обвинения, Кармело се усмихна леко и не го отхвърли, а после се обърна към Микеле и настоя:
— Е, хайде, драги господине, кажете ми поне една ваша титла, диплом, награда, орден, въобще нещо, което да ми покаже кой сте вие и с какво право критикувате другите.
Като го наблюдаваше спокойно през дебелите лещи на очилата си, Микеле най-сетне го запита:
— Какво значение има да ви кажа кой съм?
— Но кажете, имате ли поне висше образование?
— Да, имам… но дори и да нямах, това не би променило нещата.
— Какво искате да кажете?
— Искам да кажа, че вие и аз сме двама мъже и това, което сме, изразяваме чрез собствените си постъпки, а не чрез почести и дипломи, а това, което вие сте сторили и казахте, ви определя поне като несериозен човек с твърде разтеглива съвест… това е всичко.
— Улучен? — подхвърли отново русият, подсмихвайки се.
Този път мургавият реши да не обръща повече внимание на думите на Микеле и като скочи неочаквано на крака, заяви:
— Глупав съм, че се унижавам да разговарям с вас… хайде да тръгваме, Луиджи, защото става късно, а ни чака още много път… Благодарим впрочем за хляба и не се съмнявайте, че ако дойдете в моето село, ще ви го върна с лихвите.
Упоритият Микеле му отвърна спокойно:
— Да, стига само хлябът да не е от брашното, което сте задигнали от италианската армия.
Кармело беше вече поел пътя и само повдигна рамене и отговори:
— Вървете по дяволите и вие, и италианската армия!
Чухме русокосият отново да повтаря с усмивка:
— Улучен!
После те свиха зад една скала и изчезнаха от погледите ни.
Един друг път зърнахме отдалеч група хора да се движат един зад друг по една пътека, която опасваше планината. Минаха през превала. Бяха около тридесет души, мъжете облечени в празничните си дрехи, повечето черни, а жените почти всички в носии, с дълги поли, елечета и шалове. Жените носеха на саръците си вързопи и панери, а на ръце по-малките деца. Мъжете пък водеха по-големичките. Тия нещастници, както по-късно сами обясниха, живеели в едно селце точно до фронтовата линия. Една сутрин германците ги събудили и им дали само половин час време да се облекат и си вземат само най-необходимото. След това ги качили и ги отвели в един концлагер близо Фрозиноне. Но след няколко дни италианците успели да избягат оттам и сега се мъчили отново да се върнат в селото си през планините, за да намерят домовете си и да започнат отново стария си живот. Микеле поговори с водача им, хубав възрастен мъж със сиви мустаци, който ни каза простодушно: