— Ако не за друго — заради добитъка. Кой ще се грижи за него, ако ни няма нас?
Микеле нема смелост да им каже, че като се върнат в селото си, няма да намерят нито домовете, нито добитъка си, нищо.
Като си отпочинаха малко, те отново поеха на път. Аз чувствувах голяма симпатия към тия толкова спокойни и уверени в правото си хора, защото приличаха малко на нас двете с Розета. И тях войната беше прогонила от домовете им, за да скитат из планините голи и боси като катунари. Но след няколко дни научих, че германците ги заловили отново и ги върнали в концлагера във Фрозиноне.
След това не научихме вече нищо за тях.
Накратко — в продължение на цели две седмици ние водихме този живот: качвахме се призори в планината и слизахме долу при залез. Накрая разбрахме, че германците се бяха отказали от прочиствания поне в онази част на планината, където се намирахме ние, и затова се завърнахме долу и продължихме да живеем по старому. У мен обаче остана мъката по онези толкова хубави дни, които бях прекарала на върха на планината, усамотена сред природата. Там горе нямаше евакуирани и селяни, които да ми надуват главата с война, англичаните, германците, глада. Нямаше ги обикновените мъки с готвенето с малко и лоши продукти, със сурови дърва в тъмната колиба, въобще там нямаше нищо, което да ми напомня положението, в което се намирахме, освен няколко срещи, за които вече споменах. Можех чисто и просто да си мисля, че отивам на екскурзия с Микеле и Розета. А онази зелена поляна, над която зимното слънце така силно припичаше, като че беше май, с прекрасния изглед на планините на Чочария на хоризонта, чиито бели върхове бяха накачулени със сняг, и на морето от другата страна, което блестеше в дъното на равнината на Фонди, ми се струваше като омагьосано място, където наистина би могло да бъде заровено съкровище, както бях слушала да разказват като дете. Знаех, че под земята няма такова съкровище, но го бях намерила в себе си със същата изненада, каквато бих изпитала, ако го бях изкопала със собствените си ръце; а то бе именно онова дълбоко спокойствие, абсолютното отсъствие на страх и вълнения, вярата в самата мен и всички неща; тези чувства бяха изникнали и съзрели в душата ми постепенно в дните на самотните ми разходки. От толкова години насам може би тези бяха най-щастливите ми дни и, странно, това бяха именно дните, когато открих, че съм по-бедна от всякога, лишена абсолютно от всичко, имах за храна само хляб и сирене, а за легло — тревата на поляната, без дори една колиба, където да се подслоня, приличах по-скоро на див звяр, отколкото на човек.
Краят на декември вече приближаваше и тъкмо на Коледа англичаните наистина пристигнаха. Но, да се разберем, не англичаните от армията при Гариляно, а двама англичани, които бягаха из планините подобно на толкова други хора. Те пристигнаха в Сант Еуфемия сутринта на двадесет и пети декември. Времето продължаваше да се задържа много хубаво, студено, сухо и ясно. Едно утро, като надзърнах навън, забелязах на мачерата сбрана малка тълпа. Доближих се и видях, че селяните и евакуираните бяха обкръжили двама младежи, на вид чужденци. Единият беше дребен и рус, със сини очи, прав нос, червени устни и руса остро подстригана брадичка, а другият — висок и слаб, синеок, с черни коси. Русокосият говореше на развален италиански и успя да ни каже, че те двамата били англичани, той морски офицер, а другият обикновен моряк. Дебаркирали откъм Остия близо до Рим, за да вдигнат във въздуха някои наши обекти, на нас, бедните италианци, и след като завършили акцията, се върнали на брега, но корабът, който ги бил довел, не се върнал да ги вземе обратно и те били принудени да забягнат и да се крият като мнозина други. Дъждовния период прекарали в една селска къща към Сермонета, но сега, в хубавото време, искали да опитат да минат фронта и стигнат до Неапол, където се намирало тяхното командуване. Тези обяснения бяха последвани от много въпроси и отговори, защото евакуираните и селяните искаха да знаят как се развиват военните действия и кога войната щеше най-после да свърши. Но тия двамата знаеха почти колкото нас. Живели в планината през цялото време, не били виждали други хора освен неграмотни селяни, които едва-едва знаели, че има война. И така, щом като евакуираните разбраха, че чужденците не знаят нищо ново, а напротив, че самите те имат нужда от помощ, започваха да се измъкват един след друг, повтаряйки помежду си, че тия двамата са англичани и че е опасно да стаят при тях, защото току-виж някой донесе за това на германците и може да се случи някоя беда. В края на краищата двамата чужденци останаха съвсем сами средна мачерата, под ярките лъчи на слънцето, облечени в дрипи, с дълги бради и блуждаещи наоколо погледи.