Понеже не знаехме накъде да тръгнем, аз предложих да продължим по същия път с надеждата, че може би по-нататък ще намерим танкистите или друго германско отделение. Вървяхме, без да проговорим, още четвърт час, и накрая, след около километър, срещнахме една русокоса девойка, съвсем сама, която вървеше като че ли без определена посока, така, само за разходка. Тя пристъпваше бавно, разглеждайки с някакъв странен интерес сивите оголени ниви, и като ги гледаше, отчупваше от време на време по един залък от парче хляб. Упътих се насреща й и я запитах:
— Кажи, знаеш ли дали надолу по този път има германци?
При този мой въпрос тя се спря изведнъж и ме изгледа. Беше забрадена с кърпа и беше наистина хубава девойка, здрава и стройна, с широко, ведро лице, с големи кестеняви очи. Отговори веднага бързо:
— Германците… разбира се, че има… и как още…
Запитах я:
— Но къде са?
А тя ме гледаше някак уплашено и ненадейно, без да ми отговори, си тръгна. Тогава я хванах за ръката и повторих въпроса си.
А тя шепнешком отвърна:
— Ако ти кажа, нали няма да ме предадеш къде крия храната си?
При тези думи останах с отворена от учудване уста, защото те едновременно отговаряха на обстоятелствата и бяха съвсем неразбираеми.
Казах:
— Какво говориш? Какво общо има тук храната?
А тя, поклащайки глава, каза:
— Идват и взимат… идват и взимат… то се знае, германци са… но знаеш ли какво им рекох последния път, когато дойдоха? Нямам нищо, казах им, нямам брашно, нямам боб! Нямам мас, нямам нищо… имам само мляко за детето си… ако го искате, вземете го… ето…
И като се втренчи в мен с големите си учудени очи, тя започна да разкопчава блузата си. Останах поразена. Микеле и Розета — също. А девойката продължаваше да ни гледа, като движеше устни, сякаш говореше на себе си, а в същото време отвори елечето си чак до кръста и с едната си ръка с разтворени пръсти, както правят майките, когато дават гърдата на детето си да суче, извади едната си гърда.
— Нямам нищо друго освен това… вземете го… — повтаряше тя тихо и унесено.
Беше успяла да извади от елечето си цялата гърда, а тя беше хубава, закръглена и набъбнала, с онази прозрачност на кожата и с онази белота, които обикновено са признак, че жената е майка и кърми. Но като направи това, тя внезапно си тръгна, като затананика разсеяно, с разкопчана пазва и с едната гърда измъкната навън, а другата вътре. Направи ми впечатление, като я гледах да се отдалечава така, чоплейки своето парче хляб, с извадена навън на студения зимен вятър гръд, единственото осезателно, бяло, блестящо и топло нещо в момента, в този безслънчев и безцветен ден, пуст и студен.
— Тя е луда… — промълви Розета.
Микеле потвърди сухо:
— Да!
Продължихме да вървим мълчаливи.
Тъй като никъде не се виждаха германци, Микеле предложи да отидем до едни негови познати, които знаел, че са се приютили в някаква барака сред портокаловите дървета. Каза, че били добри хора и ако не друго, можели да ни упътят къде да намерим германци, с които да заменим яйцата с хляб.
Така след малко изоставихме главния път и навлязохме в една пътечка сред градините. Микеле ни каза, че всички тези портокалови градини принадлежали на човека, при когото отиваме, на един адвокат ерген, който живеел със старата си майка. Повървяхме още може би десетина минути и стигнахме на полянка пред една малка барака с кирпичени стени и покрив от нагъната ламарина. Бараката имаше два прозореца и врата. Микеле се доближи до единия прозорец и погледна вътре, каза, че стопаните са там, и почука два пъти. Почакахме доста и най-после вратата се отвори бавно и като че неохотно и на прага се появи адвокатът. Беше около петдесетгодишен, тлъст, плешив, с бледо и лъскаво като от слонова кост чело, окръжено с черни, разрошени коси, очите му бяха воднисти и изпъкнали, имаше орлов нос и меки, извити надолу към месестата му брада устни. Беше облечен в градско палто, от ония, които се слагат нощем, от син плат, с яка от черно кадифе, но под това така елегантно палто се подаваха окъсани и оръфани панталони и войнишки ковани обуща от кравешка кожа. Като ни видя, забелязах веднага, че му стана неудобно, но бързо се съвзе и се хвърли на врата на Микеле дори прекалено сърдечно.
— Микелино… браво, браво… какъв попътен вятър те носи тук?
Микеле ни представи и адвокатът ни поздрави от разстояние, смутено, почти хладно. В това време ние стояхме навън на прага и той не ни поканваше да влезем.
Тогава Микеле каза:
— Минавахме оттук и решихме да ви споходим.
Сякаш опомняйки се, адвокатът отговори: