— Чудесно… ех, тъкмо сядахме да се храним… елате, и вие ще ядете с нас. — Но се поколеба за миг, после добави: — Микеле, предупреждавам… тъй като познавам разбиранията ти, които всъщност са и мои, поканил съм на обяд германски поручик, командора на близката противовъздушна батарея… трябваше… ех, особено в тия времена…
Така, като се извиняваше и въздишаше, той ни въведе в бараката. До прозореца беше сложена една кръгла маса, единственото нещо чисто и подредено в цялата стая, защото наоколо се търкаляха разхвърляни всевъзможни безполезни неща, купища парцали, книги, куфари и натрупани сандъци. Пред масата вече бяха седнали майката на адвоката, възрастна жена, дребничка, облечена в черна рокля, с набръчкано и неспокойно като уплашена маймуна лице. До нея стоеше поручикът — слаб, рус момък, плосък като лист хартия в пристегнатата униформа, протегнал небрежно под масата дългите си крака, обути в кавалерийски брич и ботуши.
Приличаше на куче, лицето му беше като на куче, с огромен нос, възжълти сближени очи без вежди и клепки, които гледаха враждебно, широка, голяма, дръпната назад уста. Вежлив и изискан, той стана и ни поздрави, удряйки токове, без обаче да подаде ръка, след което веднага седна, сякаш искаше да каже: «Не го правя за вас, а затова, че съм възпитан човек.»
Междувременно адвокатът започна да обяснява, че поручикът бил причислен към противовъздушната батарея, нещо, което вече знаехме, и че обядът бил като между селяни.
— Да се надяваме — заключи адвокатът, — че войната скоро ще свърши и поручикът ще може да ни покани у дома си в Германия.
Поручикът не каза нищо, дори не се усмихна и аз помислих, че не знае нашия език и не е разбрал. Но после съвсем неочаквано на добър италиански език той отговори на майката, която с напевен глас му предложи вермут:
— Благодаря, не пия аперитиви.
Тогава разбрах, че той не се усмихваше, защото по някаква причина се сърдеше на адвоката.
После Микеле разказа за срещата ни с лудата и адвокатът каза с безразличие:
— А, да, това е Лена. Тя открай време си е луда. Миналата година в бъркотията, когато имаше голямо раздвижване на войски, някакъв войник я изненадал, като скитала сама в полето, и тя забременя.
— А къде е сега детето й?
При родителите й, те го гледат грижливо, но тя, нещастната безумка, си втълпила, че искат да й го отнемат, защото нямала мляко да го кърми. А любопитното е там, че тя редовно си го кърми. Дават й го в ръце и тя прави всичко, което майка й казва. Въпреки това живее с фикс идеята, че не може да го нахрани достатъчно.
Адвокатът говореше за тази нещастница Лена като за нещо съвсем обикновено. А на мен тя беше направила толкова силно впечатление, че никога нямаше да я забравя. Сякаш оная гола гръд, която тя предлагаше на всеки срещнат по пътя, беше най-очевидното доказателство за състоянието, в което бяхме изпаднали ние, италианците, през онази зима на 1944 година, лишени от всичко, подобно на животни, които не притежават нищо друго освен собственото си мляко за своите рожби.
През това време майката на адвоката като подплашена, трепереше, донесе от кухнята на ръце чиниите, крепейки ги, като че ли носеше свето причастие. Сложи на масата салама и шунката, войнишкия хляб, точно от този, който търсехме, после постави истинска супа от месо с домашна юфка и накрая задушено пиле с гарнитура от сотачети. Сложи още бутилка доброкачествено червено вино. Очевидно адвокатът и майка му бяха направили голяма жертва за този германски младеж, който сега им беше съсед с батареята си и с когото се налагаше да бъдат в добри отношения. Но поручикът беше наистина заядлив човек, защото първото нещо, което направи, бе да каже, посочвайки хляба:
— Мога ли да запитам, господин адвоката, по какъв начин сте се сдобили с този хляб?
Адвокатът, който седеше цял увит, сякаш имаше силна треска, с несигурен и шеговит тон отвърна:
— Ех, подарък е, един войник ни го подари, а ние от своя страна му подарихме друго… естествено, във време на война…
— Размените — каза безжалостно германецът — са забранени… кой е този войник?
— Ех, господин поручик, казва се грехът, но не и грешникът… опитайте от тази шунка, тя не е немска, нашенска е.
Лейтенантът не каза повече нищо и започна да яде от шунката. След това пренесе вниманието си към Микеле. Без всякакви предисловия го запита каква професия има. Микеле отвърна, че е учител.
— А какво преподавате?
— Италианска литература.
За изненада на адвоката поручикът каза спокойно:
— Аз познавам вашата литература… дори преведох на немски един италиански роман.