— Кой?
Поручикът каза името на автора и заглавието, сега вече не си спомням нито едното, нито другото, и видях, че Микеле, който до този момент не беше проявил никакъв интерес към офицера, започваше да се интересува и адвокатът от своя страна, виждайки, че германецът говори на Микеле с чувство на известно уважение, като равен с равен, промени и той държанието си. Изглеждаше доволен, че е поканил Микеле на обяд, и дори каза на поручика:
— Е, нашият Феста е литератор, хем храбър литератор… — и потупа Микеле по рамото.
Но за офицера сякаш беше въпрос на чест да не се занимава с адвоката, макар че адвокатът беше домакин и той го бе поканил. И така, продължи да разговаря, обърнат към Микеле:
— Две години живях в Рим и учих вашия език… лично аз се занимавам с философия.
Адвокатът се помъчи да се намеси в разговора, като подхвърли шеговито:
— Тогава ще разберем защо ние, италианците, приемаме философски всичко, което ни се случи през последните години… да, философски, именно философски…
Но поручикът и този път не му обърна никакво внимание, дори не го погледна, а продължи оживено да разправя на Микеле, изброявайки имена на наши писатели и заглавия на книги. Очевидно той добре познаваше нашата литература. Направи ми впечатление, че Микеле, макар и без особена охота и почти скъпернически, започна да гледа на германеца постепенно ако не с уважение, то поне с любопитство. Разговаряха тъй известно време и после, не зная как, заговориха за войната, какво представлява тя за един учен или за един философ. След като подчерта, че войната е много важен опит, дори необходим, поручикът каза следното:
— Но най-новото усещане и най-естетическото — повтарям, той употреби именно думата «естетическо», макар че аз в момента не я разбрах, но цялото това изречение остана запечатано в паметта ми като с огън — изпитах през време на войната на Балканите. И знаете ли как? Като прочистих с огнехвъргачка една пещера, пълна с вражи войници.
Едва изрече тази своя мисъл и ние четиримата: Розета, аз, адвокатът и майка му, останахме като втрещени. После си помислих, че това е било просто хвалба, и се надявах, че той никога не е извършил подобно нещо, че то не е било истина. Може би говореше под влияние на няколкото изпити чашки вино, защото лицето му се бе зачервило, очите лъснали, но в момента усетих, че сърцето ми се вледенява.
Погледнах другите: Розета бе свела очи, майката на адвоката нервно, с треперещи ръце оправяше една гънка на покривката, а адвокатът си беше дръпнал главата в палтото като костенурка. Само Микеле гледаше германецът с широко отворени очи и каза:
— Интересно… няма какво да се каже… интересно… и още по-ново и естетическо, предполагам, е усещането на авиатора, който изсипва бомбите си върху някое село и след като премине, види, че там, където е имало къщи, е останала само купчина пепел.
Но поручикът не беше толкова глупав да не разбере иронията в думите на Микеле. Малко след това каза:
— Войната е незаменим опит, без който един мъж не би могъл да каже, че е мъж… а между впрочем, господин учителю, как така вие сте тук, а не на фронта?
В отговор Микеле запита просто:
— На кой фронт?
И странно, поручикът и този път не отговори нищо, задоволи се само да му хвърли злобен поглед, след което се наведе отново над чинията си. Но не беше доволен, беше съвършено ясно, че си даваше сметка какви хора има наоколо си — ако не враждебно настроени, то не и приятели. И съвсем неочаквано изостави Микеле, може би защото не му се видя достатъчно наплашен, и отново атакува адвоката.
— Драги господин адвокате — каза изведнъж, сочейки масата, — вие получавате в изобилие, докато тук изобщо умират от глад… по какъв начин сте се сдобили с толкова хубави неща?
Адвокатът и майка му си размениха многозначителен поглед. Този на майката беше изпълнен със страх, а на сина беше одобрителен. Тогава последният отговори:
— Уверявам ви, че през другите дни не ядем така… приготвихме всичко това специално за вас.
Като помълча малко, германецът запита:
— Вие сте собственик в тази долина тук, нали?
— В известен смисъл да.
— В известен смисъл ли? Казаха ми, че вие притежавате половината от долината.
— О, не, драги господин поручик, който ви е казал това, или лъже, или завижда, или едното и другото… притежавам няколко градини… ние наричаме градини тези хубави портокалови горички.
— Казват, че тези хубави портокалови горички давали голям доход… вие сте богат човек.
— Ех, господин поручик, богат не, но живея от своето…
— А вие знаете ли как живеят вашите селяни тук наоколо?