Помирен и почти трогнат от това, че може би за пръв път, откакто бяхме горе, синът даваше право на бащата, Филипо каза помирително:
— Ако искаш, ще говорим за друго… прав си, каква полза има да се приказва все за ядене?… Да говорим за друго.
Но този път съвсем неочаквано Микеле избухна в гняв и изсъска като пепелянка:
— Е, добре, а за какво ще говорим? За това ли, какво ще правим, когато дойдат англичаните? За изобилието ли? За търговията? За кражбите на изполичарите? Какво ще говорим?
Този път Филипо онемя, защото именно това бяха малкото въпроси, за които можеше да се говори, а Микеле ги беше изброил и на него друго не му идваше на ума.
Като каза това, Микеле се отдалечи. Щом разбра, че синът му е достатъчно далеч, за да не го вижда, Филипо махна с ръка, сякаш искаше да каже: «Особен човек е, трябва да му се прощава!» Всички евакуирани се помъчиха да го успокоят:
— Синът ти, Филипо, знае твърде много… парите, които си изхарчил, за да го изучиш, не са отишли напразно… това е важното, останалото е без значение.
Същия ден, малко засрамен, Микеле ми изповяда:
— Баща ми е прав, аз не му отговарям почтително. Но какво да правя, когато у мен има нещо по-силно и щом се заговори за ядене, не съм в състояние да се владея?
Запитах го защо пък се дразни толкова много, щом чуе баща му да заговори за храна, и той, като се позамисли, отговори:
— Ако ти знаеше, че утре ще умреш, щеше ли да говориш за ядене?
— Не!
— Е, добре. Ние всички сме в това положение. Дали утре или след много години, не е важно, всички ще умрем. Трябва ли в очакване на смъртта да говорим и се занимаваме с глупости?
Не можах да го разбера и настоях:
— А за какво би трябвало тогава според теб да говорим?
Той се замисли и каза:
— В настоящето положение, в което се намираме, би трябвало да ни занимават причините, които са ни докарали до него.
— А кои са те?
Той се засмя и каза:
— Всеки от нас трябва да ги търси у себе си, всеки за своя сметка.
Тогава му казах:
— Може би си прав, но баща ти говори за храна тъкмо затова, защото такава липсва и е, така да се каже, принуден да мисли за това.
Той заключи:
— Възможно е. Лошото е там, че баща ми говори винаги за ядене и тогава, когато има храна и тя не липсва никому.
Обаче храната вече наистина липсваше и всички се стараеха да спасят малкото запаси, които им оставаха. Първото нещо, като говореха помежду си, беше да си втълпят едни на други, че нямат нищо. Почти всеки ден например Филипо повтаряше на по-бедните евакуирани:
— Вече имам брашно и фасул само за около седмица, като мине тя, господ да ми е на помощ!
А това не беше истина, защото всички знаеха, че вкъщи той има още един чувал с брашно и един по-малък с боб, но от страх да не му го откраднат не канеше вече никого у дома си, а денем заключваше вратата и се разхождаше по мачерите с ключ в джоба. Селяните, нещастните, наистина привършваха запасите си, защото това бе времето, през което в други години те слизаха в Терачина и докупуваха храни, за да изкарат до новата реколта. Но тази година гладът се ширеше навсякъде и вероятно в Терачина, отколкото в Сант Еуфемия. Освен това там имаше германци, които всеки път, когато можеха, ограбваха храната, и то не защото всички бяха крадливи и лоши хора, не, а защото водеха война, а да воюваш, освен да убиваш, означаваше още и да крадеш.
През един от ония дни например при нас пристигна един германски войник сам, който сякаш беше тръгнал на разходка. Нямаше оръжие. Мургав, със сини тъжни очи, кръгло и добродушно лице, неспокоен, той обикаля дълго между колибите, разговаряйки със селяните и евакуираните. Очевидно бе, че няма лоши намерения, напротив, отнасяше се дори със състрадание към всички тия бедни хорица. Каза, че преди войната в Германия бил ковач, похвали се, че знаел отлично да свири на хармоника. Тогава един от евакуираните донесе своята и немецът седна на един камък и ни посвири, заобиколен от децата, които го слушаха прехласнати. Той свиреше действително добре и между много песни изсвири една, която по онова време беше много на мода и която всички пееха, особено немските войници — «Лили Марлен». Това беше тъжна песен, която звучеше като вопъл. Като я слушах, аз си мислех, че въпреки всичко тези германци, които Микеле толкова много ненавиждаше и не считаше за хора, бяха също човеци, християни, и те имаха жени, деца и домове, и те мразеха войната, която ги държеше далеч от най-близките им.
След «Лили Марлен» войникът изсвири още много други песни. Те също бяха тъжни и вълнуваха, а някои от тях бяха много сложни — сякаш писани за концерт. А той, свел глава над хармониката, унесен свиреше и изглеждаше сериозен човек, който знае стойността на нещата, не мрази никого и ако би могъл, сигурно би се отказал да воюва. Така този симпатичен германец, след като свири в продължение на почти цял час, си тръгна, погалвайки децата по главиците и казвайки ни на развален италиански език: