— Смелост, войната скоро ще свърши! Ще видите.
Но пътеката, по която пое, минаваше покрай колибата на един евакуиран и на върлина бе метната да съхне една хубава мъжка риза на червени карета. Като мина покрай нея, германецът се спря, попипа материята, сякаш да провери дали е от добро качество, после кимна с глава и отмина надолу. Но ето че след половин час го видяхме да се връща запъхтян, сякаш бе тичал. Отиде направо до колибата, откачи ризата, сви я под мишница и отново побягна към долината.
Разбрахте ли? Отиде си, след като ни посвири и погали децата по главичките, съвсем очевидно, че бе добър човек, но ризата му бе харесала и през цялото време, докато е слизал, си е мислил за нея. Най-после изкушението бе излязло по-силно от съвестта, той се върна и взе ризата. Докато беше свирил на хармоника, беше човекът, който в мирно време е работел като ковач, когато взе ризата, беше войникът, който не признава мое и твое и не уважава нищо и никого. С една дума, както вече казах, войната означава, освен да убиваш, още и да крадеш и човек, който в мирно време не бил убил и не би откраднал за всичкото злато на света, във време на война чувствува дълбоко в сърцето си инстинкта да открадне и да убие, присъщ на всички хора. А този инстинкт се проявява, защото окуражават човека да го прояви, нещо повече, през цялото време му се втълпява, че този инстинкт е добро чувство, че трябва да се доверява на него, иначе не би бил добър войник. Тогава войникът разсъждава: «Сега е война… щом настъпи мир, ще стана отново такъв, какъвто съм всъщност… засега всичко ми е позволено.»
За съжаление обаче никой, който е убивал или е крал, пък било то във време на война, не би могъл да стане по-късно такъв, какъвто е бил преди това, поне според мен. Или с други думи, този случай прилича на другия, когато една девица реши да се провали, като храни надежда, че по-късно отново ще стане девица по някакво не знам какво чудо, което никога не е ставало. Станал веднъж убиец и крадец, пък бил и в униформа и с гърди, обкичени с медали, човек, завинаги си остава убиец и крадец.
Селяните знаех, че германците имаха навика да крадат, затова се бяха организирали за даване тревога. Те разпръсваха доста деца на установени места от долината чак до Сант Еуфемия. Щом по катърската пътека се появеше германец, първото дете извикваше, колкото му глас държи: «Малария.» По-горе друго повтаряше: «Малария», после трето и т. н. При думата «малария» настъпваше едно общо разтичване в Сант Еуфемия. Кой прибираше набързо торбичката си с боба, кой гърнето с маста, кой суджуците и всеки бягаше да ги скрие по дупки и храсталаци или в пещерите. Понякога наистина германецът пристигаше и беше прост войник, решил случайно да се качи догоре, но ние никога не успявахме да разберем причината за посещението му. Обикновено обикаляше къщите и колибите и всички вървяха подире му като на процесия, а някой дори започваше да жестикулира пред него с ръце към устата си, с което искаше да му обясни, че сме гладни.
Твърде често обаче тревогата биваше напразна и след час, невиждайки никакъв германец, евакуираните си отдъхваха с облекчение и отново изваждаха от скривалищата всичко, което бяха изпокрили.
Тъй като храната започна да липсва все повече, а и моите запаси почти се бяха изчерпали, реших да прибягна до едно сериозно средство, за да набавя нещо за ядене. Пари имах и може би в някое по-затънтено и по-малко изложено на опасности място имаше нещо за купуване. Затова една сутрин много рано заедно с Микеле и Розета поехме на път. Бяхме решили да отидем към една планинска местност, наречена Сасонеро, която стоеше на около четири часа път от нас; пресметнахме, че до обяд ще стигнем там, разчитайки, че ще намерим да купим малко храна, да хапнем нещо и да се върнем обратно в Сант Еуфемия, преди да се е стъмнило.
Слънцето беше още зад планините, когато потеглихме, макар че беше вече ден, духаше снежен вятър, който смразяваше устните ни, и наистина, като стигнахме превала, заварихме там няколко снежни петна, които бяха започнали да се топят на изумрудената трева. Най-после слънцето огря и стана малко по-топло. Спряхме за малко да се полюбуваме на изгледа, който планините на Чочария, изпъстрени със сняг, откриваха пред погледа под блестящото небе. Спомням си, че като въздъхна неволно, гледайки планините, Микеле каза: