— Е, хубава е Италия!
— Микеле — смеейки се, забелязах аз, — казваш го така, сякаш съжаляваш.
— Права си, малко съжалявам, защото красотата е един вид изкушение.
От превала поехме по една отначало несигурна пътека сред скали, по която нямаше и следа от растителност. После пътеката стана по-очертана и се извиси към върха, отгдето се откриха два стръмни склона — единият гледаше към пустинна долина, обрасла с храсти, а другият слизаше направо във Фонди. Пътеката се виеше по самия гребен на планината, после сви като змия и започна да се спуща по склона, достигайки до малката пустинна долина и дълго вървяхме покрай ручейче, полускрито сред храсти, чиито води леко и весело бълбукаха сред камъните, нарушавайки дълбоката тишина. После пътеката отново пое нагоре от другата страна на дола по нов склон, достигна друг превал и като се спусна малко надолу, навлезе в друга планина и все нагоре по нея достигна до върха, гол и каменист. Там, сред камъните, кой знае защо, стоеше забит голям, черен, много стар дървен кръст. След този връх, вървейки все по билото, стигнахме най-после до едно странно място, което можехме спокойно да огледаме отвисоко, преди да се спуснем до него. Това бе плоска като длан поляна, разположена под огромна червена скала във формата на кръгъл козунак и осеяна с дъбове и скали. Дъбовете бяха стари, огромни, с голи, протегнати напред сухи сиви клони, подобни на коси на вещици. Скалите, големи и малки, имаха все форма на конус — гладки и черни, сякаш бяха нарочно излъскани. Сред дъбовете и скалите съзряхме група колиби с почернели сламени покриви, над които се виеше дим. Пред колибите се мяркаха жени, които шиеха на открито или простираха пране да съхне на въжета. Имаше и много деца, които играеха из полянката. Мъже не видяхме никъде, защото това бе овчарско селище и по това време мъжете бяха горе в планината със стадата си.
Като слязохме до колибите под онази голяма скала във формата на кръгъл козунак, видяхме черната паст на огромна пещера. Една от ония жени ни каза, че там живеели евакуирани. Попитах я дали имат да ни продадат нещо за ядене, но тя поклати мрачно глава в знак на отказ и с неохота добави, че може би евакуираните биха могли да ни продадат нещо. Отговорът й ми се видя твърде чуден, защото обикновено евакуираните купуват, а не продават. Но въпреки това ние се отправихме към пещерата ако не за друго, то поне да разпитаме, тъй като от онези диви и недоверчиви овчарски жени не беше възможно да изтръгнеш дори и дума. Докато се приближавахме до пещерата, земята беше осеяна с множество малки и големи кости, размесени с чакъл, без съмнение остатъци от изядени кози и овце от ония евакуирани. Но освен кокалите по земята имаше и много мръсотия, празни ръждясали сарделени и консервени кутии, дрипи, стари обуща, хартии. Като че се намирахме в едно от онези незастроени места в Рим, където изхвърлят всички боклуци от околните къщи. Тук-таме по тревата се виждаха черни изгорели кръгове с купчини сива пепел и загаснали главни. Входът на пещерата беше много голям и целият наоколо мръсен и опушен. На пирони, забити в камъка, висяха тенджери, черпаци, дрипи и дори четвъртинка скоро заклана коза, която още кървеше по земята. Като надникнахме в пещерата, казвам истината, останах изненадана. Високата дълбока пещера с почернял от дим свод и тъмно дъно, на което краят не се виждаше, приличаше на огромно спално помещение, защото от единия до другия му край бяха наредени като в болница или казарма едно до друго легла и постели. Ужасен смрад ни удари в носовете, смрад като в приютите за бедни. Още от пръв поглед ми направи впечатление безпорядъкът на леглата. Чаршафите бяха разхвърляни и ужасяваха с мръсотията си. Евакуирани имаше много, кой, седнал на края на едно легло, си чешеше главата или бездействуваше, кой се беше излегнал на леглото, увит в завивките си, кой разхождаше нагоре-надолу в малко свободно пространство. Група мъже, седнали на две легла около малка маса, играеха на карти, подобно на нашите в Сант Еуфемия, с шапки на глави и наметнати палта. На друга постеля видях полугола жена да кърми бебе, по-нататък, три-четири дечица, свити накуп едно до друго на едно легло, съвсем неподвижни, като мъртви, може би спяха. Дъното на пещерата, както казах, беше в мрак, но успях да забележа натрупани на купчина мебели и вещи, които тия нещастници бяха успели да спасят при бягството от домовете си.
До входа на пещерата видях нещо необикновено: един олтар, направен от амбалажни каси и покрит с хубава везана покривка. Върху покривката имаше кръст и две сребърни вази, в които по липса на цветя бяха сложени дъбови клонки с листа. Под кръста по някакъв странен начин вместо изображения на светии или други верски предмети бяха окачени много часовници, може би цяла дузина, подредени по големина. Това бяха стари, джобни, повечето от бял метал часовници, но имаше няколко, които изглеждаха златни. До олтара на едно столче видях свещеника. Казвам свещеник, защото го познах по голия кръг на главата. Ако се съдеше по останалата част на облеклото му, човек трудно би могъл да разбере, че е свещеник. Беше около петдесетгодишен мъж със слабо, сериозно мургаво лице. Нямаше расо, беше облечен в бели дрехи, бяло елече, бял пояс, бели панталони или по-скоро шалвари, черни чорапи и черни обуща. Изобщо не можех да разбера защо си беше свалил расото и останал по дрехите, които носеше под него. Стоеше неподвижен, с наведена глава, със скръстени в скута ръце и бързо мърдаше устните си, като че се молеше. Като доближих, повдигна очи към мен и тогава успях да видя, че те бяха опулени и в същото време лишени от поглед.