Прошепнах на Розета:
— Този тук е луд — но без да се учудвам, защото от дълго време вече бях престанала да се учудвам на каквото и да било. А той през това време ме загледа втренчено, в погледа му бавно се появи любопитство като у човек, който мъчно разпознава някого. После изведнъж стана, грабна ме за ръка и извика:
— Браво, най-сетне дойде… хайде, навий ми тези часовници.
Обърнах се объркана към пещерата, още повече, че той стискаше ръката ми със страшна сила, както стискат ноктите на соколите или на ястребите. Един от евакуираните, който играеше на карти, проследил вероятно с края на окото си сцената, ми извика, без да се обръща:
— Задоволи желанието му, навий часовниците… на този нещастник бомбите разрушили църквата и къщата и той обезумял, като избягал с тия свои часовници… но той е безобиден, никому не прави зло… бъди спокойна.
Посъвзех се малко и двете с Розета започнахме да навиваме часовниците един по един или по-скоро давахме вид, че ги навиваме, защото те всички бяха навити и работеха добре. А свещеникът ме наблюдаваше прав, с разкрачени крака и скръстени ръце на гърба, свъсен, с наведена глава. Като свършихме, глухо каза:
— Сега, като ги навихте, мога най-после да започна службата… браво, браво, добре, че дойдохте!
За щастие в същия момент до нас се доближи друг обитател на пещерата — една млада калугерка, чийто вид веднага ме успокои. Лицето й беше бледо и съвсем кръгло, веждите черни и сключени над черни, лъскави, спокойни очи, които приличаха на две звезди в лятна нощ. Онова, което ми направи най-голямо впечатление, беше белият й подбрадник и всички бели части на облеклото й. Те всички бяха, нещо невероятно, снежно бели и идеално колосани, просто за чудене в онова мръсно и отвратително място. Кой знае какво правеше, за да се поддържа толкова чиста и пресната в оная мръсна пещера. Учтиво и благо тя се обърна към свещеника:
— Хайде, дон Матео, елате да хапнете с нас… но най-напред се облечете… не е прилично да се яде по гащи.
Дон Матео стоеше разкрачен, подобно на звяр, и я слушаше с отворена уста и безизразни очи, после измърмори:
— А часовниците? Кой ще се грижи за часовниците?
Монахинята му отвърна спокойно:
— Нали ви ги навиха? Вижте, всички вървят чудесно, вижте, дон Матео, те всички показват един и същи час, часа за храна.
Докато му говореше така, тя откачи от един пирон черното расо и му помогна да се облече, също както милосърдна сестра с луд пациент в някоя лудница, с добри обноски. Дон Матео се остави да му облече изпрашената и протрита дреха и като прокара ръка в несресаната си коса, тръгна с монахинята, която го поддържаше под ръка, към дъното на пещерата, където върху една трикрака пирустия голям черен котел изпущаше пара. Като се обърна към нас, тя ни покани:
— Елате и вие, има храна и за вас.
Доближихме си до бакъра, около който през това време се бяха вече насъбрали много евакуирани. Между тях забелязах един нисък, пълен мъж в парцаливи дрехи и с разрошена брада, който изглеждаше доста възбуден и се оплакваше нещо. Панталоните на задника му бяха скъсани и оттам се подаваше краят на ризата му. Той държеше една паница в ръце и хленчеше:
— На мен, сестра Тереза, винаги сипвате по-малко… защо на мене по-малко от другите?
Сестра Тереза не му отвърна, а започна внимателно да разсипва храната в паници, давайки на всекиго по едно парче месо и две лъжици супа. Друг евакуиран, мъж на средна възраст с черни мустаци и червено лице, подхвърли подигравателно:
— Тико, защо не й отрежеш една глоба на сестра Тереза, нали си общински полицай? Наложи се, да не ти дава по-малко, отколкото на другите…