И като се засмя, същият си обърна към Микеле:
— Както виждате, събрали сме се тук все отбор дружина. Свещеникът е луд, карабинерите депортираха в Германия, полицаят обикаля със скъсани гащи и изскочила риза, а кметът съм аз, гладува повече от другите. Няма вече никаква власт и е просто чудо, че все още не сме се изклали един друг.
Без да повдига очи от котела, монахинята каза:
— Не е чудо, а е по волята на бога, който иска хората да си помагат едни на други.
Междувременно Тико продължи да хленчи:
— Вие, дон Луиджи, сте готов винаги да се шегувате… не знаете ли, че полицай без униформа е клетник като всички други? Дайте ми отново униформата и тогава отново ще мога да пазя реда.
Помислих си, че всъщност този мъж беше съвършено прав и че униформата е всичко в някои случаи. И че дори онази добра монахиня, въпреки своя благ характер и набожността си, не би имала такъв авторитет пред всички, ако вместо монашеските си дрехи беше облечена в дрипи като мен и Розета.
Но стига! Изядохме гъстата и тлъста чорба от варено козе месо, която миришеше на пръч и която въпреки глада едва не повърнах, и ядейки, слушахме обикновените разговори наоколо, съвсем подобни на тези, които познавахме тъй добре: за глада, за пристигането на англичаните, за бомбардировките, за прочистванията, за войната. Накрая, като реших, че е настъпил удобният момент да се заинтересувам за храна, осмелих се и запитах дали някой от тях би имал да ми продаде нещо за ядене. Всички останаха учудени, както си и представях: и те нямали, а купували, откъдето им падне, по нещо и вече привършвали продуктите, които си били донесли от село. Но ни посъветваха да се обърнем към овчарите от съседните колиби с думите:
— Ние купуваме от тях… те винаги имат сирене и по някой коза… вижте дали ще искат да ви продадат нещо.
Разказах им, че една жена ме бе пратила при тях, заявявайки, че овчарите нямали нищо за продан.
Кметът повдигна рамене:
— Казват тъй, защото не се доверяват, че ще им се плати, и искат да държат цените високи. Но имат стада и са единствените в този край, които продават.
Благодарихме на монахинята и на бежанците за обяда, преминахме пред олтара с часовниците на лудия свещеник и излязохме навън. Тъкмо в същото време между камъните премина малко стадо овце и кози, водено от грамаден мъж, обут с бели чочи и черни панталони, препасан с пояс през кръста, с черно сетре и черна шапка. Една евакуирана, която седеше до пещерата и си чупеше залци от парче хляб, беше чула разговора ни вътре и като посочи с пръст, каза:
— Ето оня там е един от евангелистите… той ще ти продаде сирене, ако си в състояние да му го заплатиш добре…
Изтичах след овчаря и му извиках:
— Имаш ли сирене за продан?
Но той не само не ми отговори, а дори не се обърна и продължи напред, като че бе глух.
— Господин Евангелисти, ще ми продадеш ли сирене?
— Не се казвам Евангелисти, а Де Сантис — отвърна той.
— Казаха ми, че името ти било Евангелисти.
А той:
— Не, ние по вяра сме евангелисти, това е всичко.
Така най-сетне, както си вървеше, той показа, че е склонен да продаде нещо, и ние го последвахме в колибата му. Но най-напред той вкара в кошарата една по една овцете, назовавайки ги по име: Бианкина, Пачиока, Мата, Челесте и т. н. и, като залости вратата, предложи да влезем в колибата му. Тя беше подобна на колибата, в която живееше Париде, само че по-голяма и по-бедна, по-празна и по-студена. Може би добих такова впечатление поради нелюбезното посрещане, което ни оказаха. Около огъня в колибата на пънове и пейки бяха насядали много жени и деца. Седнахме и ние. Първото нещо, което овчарят направи, бе да се помоли заедно с всички присъствуващи, включително и децата. Изненадах се, като ги гледах да се молят, защото селяните, поне по нашия край, се молят рядко и само в църква. Но си спомних, че те са евангелисти, и разбрах, че са по-различни от нас, вярват по друг начин. Микеле, който, изглежда, беше любопитен да научи нещо повече за тях, щом свършиха молитвата си, запита как така са станали евангелисти. Изглежда, че разбираше какво точно означава тая дума. Едрият мъж отговори, че той и другите му братя ходили в Америка на гурбет. Там срещнали някакъв пастор протестант, който ги убедил, и така приели евангелистката вяра. На въпроса на Микеле какво впечатление му е направила Америка овчарят отговори:
— В Неапол се качихме на един параход и слязохме в едно малко градче в Тихия океан. После с влак стигнахме до едни гори, защото ни бяха ангажирали като дървари. От всичко, което видях, имам представа, че Америка е страна, пълна с гори.