През целия месец март, докато дните ставаха по-големи, планината бавно започна да се раззеленява и въздухът да става по-мек. Продължи и бомбардировката над Анцио, от една страна, и на Касино, от друга. Понеже се намирахме приблизително по средата между Анцио и Касино, през деня и нощта до нас долиташе непрестанният оръдеен грохот. И двете страни стреляха без прекъсване, сякаш се надпреварваха. «Бум, бум» — гърмеше оръдието на Анцио и най-напред чувахме експлозията на изстрелването, а после взрива. «Бум, бум» — отговаряше оръдието на Касино от другата страна. Небето приличаше на огромен барабан, по който оръдейните снаряди удряха с оглушителен шум. Този страшен и глух грохот в ония прекрасни дни будеше особено потискащо чувство и ни се струваше, сякаш войната беше станала част от самата природа, сякаш този грохот бе свързан, бе примесен със светлината на слънцето, сякаш самата пролет беше заразена от война, както бяха болни и хората от нея. Въобще грохотът на оръдията навлезе дълбоко в живота ни, както бяха навлезли гладът, опасностите и дрипите, и то до такава степен, че ни се струваше вече нещо съвсем нормално, към което бяхме привикнали толкова, че ако някой ден всичко това би спряло, както действително спря, ние бихме останали учудени. С това искам да кажа, че човек привиква с всичко, дори с войната, и именно този навик е, който ни промени, а не изключителните събития, които стават по време на война. Защото този навик означава именно, че ние започвахме да приемаме като естествено нещо, което ни се случва, и не роптаем.
В първите дни на април планината стана хубава. Раззелени се и разцъфна, въздухът се постопли и ние можехме вече да стоим по цял ден навън. Но цветята, които радваха очите, говореха за глад, защото цветът разцъфва, когато стъбълцето е достигнало до края на своето развитие и е станало твърдо, невъзможно да се яде. С една дума, красивите планински цветя означаваха, че последният източник на храна — цикорията, беше се вече свършила, че можехме вече да бъдем спасени само от идването на англичаните.
Разцъфнаха и дърветата: прасковите, бадемите, крушите, ябълките, и пръснати тук-таме по склона, те приличаха на бели и розови облачета, плуващи в прозрачния безветрен въздух. Сега вече не можехме да гледаме дърветата, без да мислим, че докато тези цветове станат плод, ще им трябват най-малко два-три месеца. Житото също беше току-що наболо, приличаше на зелена тревица и нивите изглеждаха като покрити с нежно кадифе. Но и то ни причиняваше мъка. Трябваше да мине много време преди да порасте и узрее, преди да го пожънат, овършеят, смелят и от него да може да се омеси хляб. Красотата се цени на сит стомах, но на гладен всички впечатления от нея будят обратни мисли и тогава тя ни се вижда измама или нещо по-лошо — подигравка.
Като заговорих за младата пшеница, идва ми наум нещо, което ме накара да почувствувам глада в ония дни особено силно.
Един следобед слязох до Фонди с надеждата да купя оттам малко хляб. Щом стигнахме в долината, останахме, направо казано, поразени, когато видяхме три германски коня, навлезли в една току-що покълнала нива, да пасат жито. Един редник, който бе предател руснак, също като първия, когото бяхме срещнали, налапал стрък трева между зъбите си, почиваше спокойно, седнал на оградата. Казвам истината, никога както тогава не бях почувствувала толкова силно какво нещо е войната и как в такива времена сърцето вече не е сърце, ближният несъществува и всичко става възможно. Денят беше прекрасен, слънчев, изпълнен с много ухания и цветя и ние тримата гледахме със зяпнали уста охранените коне, които, без да разбират какво стопаните им ги караха да правят, пасяха нежно жито, от което хората чакаха хляб.
Още като дете съм слушала от родителите си, че хлябът е свято нещо, че е грехота да хвърляш или хабиш хляб, дори грях да поставиш хляба наопаки. А пред очите ни този хляб го даваха на животните, когато в долината и навсякъде толкова хора гладуваха. Изразявайки общите ни чувства Микеле каза:
— Ако бях вярващ, бих казал, че е настъпил апокалипсисът, когато конете ще пасят пшеницата, но тъй като не съм, ще кажа просто, че са дошли нацистите, което може би е същото.
Малко по-късно същия ден се срещнахме с тези германски характери, толкова различни от нашите, макар и пълни с много добри качества. У тях липсва нещо, като че не са завършени хора.
Попаднахме още веднъж у адвоката, у когото бяхме срещнали онзи злобен офицер, който изпитвал удоволствие да гори живи хора с огнехвъргачка. Този път там намерихме друг германец — един капитан. Адвокатът обаче ни предупреди: