— Този не е като другите, този е действително културен човек, говори добре френски, живял е в Париж и мисли като нас за войната.
Влязохме в бараката и капитанът стана, както правят всички германци, и ни стисна ръка, удряйки токове. Беше действително фин човек, възпитан, леко плешив, със сиви очи, тънък аристократичен нос и горд израз на устата. Беше красив, бих казала дори, че приличаше на италианец, ако не беше така скован и студен, нещо, което у нас италианците го няма. Говореше добре нашия език, похвали Италия, като каза, че за него била като втора родина, че всяка година ходел на море в Капри и че войната, ако не за друго, му дала възможност да посети много италиански красиви места, които дотогава не познавал. Предложи ни цигара, заинтересува се за Розета и мен и накрая ни разказа за семейството си, като ни показа и снимка. Жена му беше красива и руса, с прекрасни коси, а трите му деца бяха същински ангелчета — всички русокоси. Прибирайки снимката, той заяви:
— Сега тия деца са щастливи.
Запитахме го защо и той обясни, че мечтаели да притежават едно магаренце, което той само преди няколко дни купил във Фонди и им изпратил като подарък. Видимо доволен, той навлезе в подробности: намерил точно такова магаренце, каквото търсел, сардинска порода, и тъй като още сучело, изпратил го в Германия с някакъв военен ешелон и натоварил един войник да го храни с мляко. В ешелона имало и една крава. Смеейки се доволно, той добави, че в момента сигурно децата яздят магарето и именно заради това казал, че са щастливи.
Ние всички, включително и адвокатът и майка му, останахме поразени. Това бяха дни на глад, навсякъде липсваше храна, а той намерил начин да изпрати в Германия не само магаренцето, а и да го храни с мляко, което можеше да остане тук за храна на нашите, италиански деца, на които толкова много липсваше. Къде беше обичта му към Италия и италианците, щом не си даваше сметка за такова ясно и просто нещо? Но аз помислих, че не е извършил това от злоба и вероятно това беше най-добрият германец, когото бях срещала тогава. Беше постъпил тъй именно защото беше германец, а германците са особени хора, имат много качества, но всички са на една страна, а от другата — нищо, също като някои дървета, които растат до зид и чиито клони се развиват само от едната страна, обратната на зида.
Тъй като липсваше храна, Микеле се стараеше да ни помогне, било открито, като ни носеше част от закуската или от вечерята си пред очите на своите близки, било скрито, като направо крадеше от баща си. Един ден например, като дойде, аз му показах хляба, който ни беше останал, едно съвсем малко парче от царевично брашно. Той заяви, че отсега нататък ще ни донася хляб, като взема от сандъка, където майка му държала техния. И така всеки ден ни донасяше по някоя филия бал хляб, омесен от брашно без примес с трици и царевица, такъв, какъвто никой в Сант Еуфемия не ядеше, въпреки че Филипо през това време се оплакваше на всяка дума, че той и семейството му гладували. Веднъж, не зная поради какви причини, вместо обикновените три-четири филии Микеле ни донесе няколко цели хлебчета. Същата сутрин майка му месила и пекла и той предполагал, че никой не ще забележи липсата. Но те разбраха и Филипо завика, че някой го ограбил, без да споменава какво, защото иначе щеше сам да се разобличи, защото дотогава непрекъснато твърдеше, че отдавна бил свършил брашното. Той се отнесе дори до полицая, като го накара да премери височината и ширината на прозореца, да направи оглед на земята, за да види дали няма да намери следи. Накрая разбра, че от данните не може да обвини никого, освен някое дете, което той считаше, че било подпомогнато на друг, по-голям от него. Изобщо си втълпил, че едно дете на име Мариолино, син на беден евакуиран, е извършило кражбата, подпомогнато от баща си. Всичко това щеше да се оправи, ако Филипо не разтръби съмненията си на жена си и дъщеря си. За тези жени тези негови съмнения се превърнаха в истинско обвинение. Най-напред те престанах да поздравяват евакуирания и жена му, когато минаваха покрай тях, като не ги поглеждаха, след това започнаха все по-често да им подхвърлят:
— Вкусен ли беше хлябът? — Или: — Внимавайте, на Мариолино би могъл да се пречупи вратът, като се катери по прозорците…
И накрая един ден ясно и категорично обидиха евакуирания:
— Вие сте семейство на крадци!
Стана ужасен, неописуем скандал, придружен с викове и крясъци до бога. Жената на евакуирания, една малка, болнава, изтощена женица, облечена цялата в дрипи, започна да повтаря високо: