— Карай, карай…
И аз не можах да разбера какво искаше да каже с тази дума, но жената на Филипо от своя страна й надума в очите, че те са крадци. Така едната продължаваше да повтаря: «Карай, карай», а другата да крещи, че били крадци и така продължиха доста време една срещу друга, обаче без да се докоснат, прилични на две побеснели кокошки. А през това време ние двете с Розета, скрити в стаичката си, гузни, ядяхме от хляба на Филипо на тъмно, за да не бие на очи, по залък при всеки крясък на жените. Не мога да отрека, че този откраднат хляб ми беше по-вкусен, може би именно защото беше краден и защото бяхме принудени да го ядем скрито. Но от този ден Микеле започна пак да реже по филии ту от един, ту от друг хляб, за да не се усъмни семейството му. И наистина подобни сцени вече не се повториха.
Мина месец април със своите цветя и с болка в стомасите и настъпи май. Стана топло и сега освен глада и отчаянието започнаха да ни измъчват мухите и осите. В нашата стаичка се събираха толкова много, че, така да се каже, ние по цял ден се занимавахме да ги пъдим и вечер, когато си лягахме, те се укротяваха по въженцата, на които простирахме дрехите си, и биваха толкова много, че и връвчиците почерняваха от тях. А осите пък имаха гнезда под покрива и влизаха и излизаха от стаичката на цели орляци. Тях не смеехме да докоснем, защото много жилеха. Може би от слабост, а вероятно и от горещината започнахме да се потим много. Сега вече, тъй като нямахме възможност да се мием и преобличаме, забелязахме, че сме заприличали на ония просякини, които се срещат пред вратите на манастирите, на които не личи нито възрастта, нито полът. Малкото ни дрехи се изпокъсаха и започнаха да миришат, чочите ни (отдавна вече нямахме обуща) също будеха съжаление, окърпени криво-ляво от Париде с парчета от стар автомобилен брезент. А стаичката ни, която през зимата се оказа все пак едно убежище, сега беше по-лоша от затвор поради мухите, осите и горещината. Кротката и търпелива Розета страдаше от това положение повече от мен, защото все пак аз съм родена селянка, а тя се бе родила в града. Един ден ми каза:
— Ти, майко, винаги ми говориш само за храна… но аз бих гладувала още една година само и само да имах една чиста дреха и чист дом.
Лошото сега беше, че нямаше и вода, защото не валеше от няколко месеца, а и Розета нямаше възможност да си излива кофа вода на главата както през зимата, и то тъкмо сега, когато бе най-необходимо.
През месец май узнах нещо, по което можеше да се съди за степента на отчаянието, в което бяхме изпаднали евакуираните. Изглежда, че в дома на Филипо бяха правили някакво съвещание, на което присъствували само мъжете. Те взели решение, че ако до края на месец май англичаните не пристигнат, евакуираните, които притежаваха оръжие, кой ловна пушка, кой кама, ще се вдигнат срещу селяните и ще ги принудят да разделят с тях храната си. На съвещанието взел участие и Микеле, той протестирал, както ми каза, и заявил, че щял да застане на страната на селяните. Тогава един от евакуираните го предупредил:
— Добре, в такъв случай ние ще се отнесем с теб както със селяните, като те считаме за един от тях.
Това съвещание може би нямаше голямо значение, защото въпреки всичко евакуираните бяха добри хора и беше твърде съмнително дали биха употребили оръжието си, но то бе показателно за голямото отчаяние, което бе обладало всички. Други пък, както разбрахме, се приготвяли да си тръгнат от Сант Еуфемия и да отидат на юг сега, когато времето беше станало хубаво и земята бе изсъхнала; на юг през фронтовата линия, или на север, където казваха, че по-лесно можело да се намери храна. Трети имаха намерение да се върнат в Рим пешком, защото казваха, че по селата ги грозяла вече гладна смърт, докато в града било невъзможно да не им помогнат, защото там се страхували от революция. Изобщо под лъчите на силното майско слънце всичко живо се раздвижи, всеки започна да мисли за по-нататъшната си съдба и мнозина бяха готови да рискуват живота си, но да се измъкнат от това положение на неподвижност и безкрайно очакване.
И изневиделица през един съвсем обикновен ден до нас достигна голямата новина: англичаните разбили германските линии и започнали настъплението. Трудно би било да опиша радостта на евакуираните при тази новина. И тъй като те не можеха да я отпразнуват с друго, не можеха да пеят, защото нямаше вече вино, нито да ядат, защото нямаше вече храна, се прегръщаха и хвърляха шапките си във въздуха.
Нещастните, те не знаеха, че тъкмо това настъпление на англичаните щеше да ни донесе нови беди и нещастия. Не знаеха, че трудностите едва сега започваха.