Наистина, ако можеше да спомва, тя би видяла надвиснат над цялото й битие все този смъртен ужас на глада и страха. Гладът я тикаше напред, към опасностите и явната гибел, страхът я връзваше из пущинаците — прегладняла, немощна, с угаснал поглед…
Само далеч някъде стоят знойните летни дни. Из нивите чуруликат ята яребици, пърхат пъдпъдъци, подскачат невръстни зайчета и гнезда с яйца, с безпомощни голи пилци. А там, отвъд дола̀, зад червената сграда на станцията, расте висока царевица. Понякога глупавите квачки отвеждат пилетата си нататък. Тогава тя извардваше с часове, слухтеше, легнала по корем из дълбоките бразди, чакаше търпеливо удобен момент, после бърз скок, и в устата й запърхва топлата плът на млада птица… Но в леговището я чакаха седем гладни гърла на рожбите й. Тя тичаше задъхана през нивите, уморена, зажадняла, сама гладна. Ето, те са там — излезли са вече край дупката, скимтят и кявкат нетърпеливо. Посрещат я, нахвърлят се лакомо над плячката — гризат, ръфат, боричкат се. Майката е полегнала на една страна. Тя диша изтежко, но спокойно; тя мижи, но едното й око и ухо са будни и бдят. Малките се завират около вимето й, катерят се радостно по нея, някои идват и душат влажната й муцуна. Тя ги лизва нежно по очите, по главата, мижи пак, а през плътта й минават тръпки на неизказана майчина радост и блаженство…
Лисицата се измъкна навън с оснежена глава и гръб. Тя застана разкрачена в снега, отърси се и вдигна глава с наперени уши. Подуши въздуха наляво и надясно, заобиколи несъзнателно стеблото, сякаш да провери не дебне ли някой на другите два отвора, стигна на прежното си място и направи няколко скока напред из пръхкавия сняг. Спря пак, огледа се безцелно — сняг и сняг: по земята, по клоните, по вейките. Глуха, мъртва тишина. Гората отдавна е безлюдна. Отлетяха пъдпъдъците и другите прелетни птици, оредяха и яребиците. Няма вече дори и мишките и жабите. Присви я глад. Страшно изкушение задълба вътрешностите й.
Тя знаеше, че ей там, зад дола̀, са мостът, железният път и станцията, а зад червената сграда е сгушен дървеният кокошарник. Човеците се грижеха за птиците си, затваряха ги, заключваха ги. Но нейното вярно око и остра муцунка бяха открили зад кокошарника долу в земята една прогнила дъсчена пречка, пречупена по средата надве; като я дръпнеше с крак и провреше муцуна, пречката се раздвояваше и оставаше свободен отвор. Два пъти вече тя беше се вмъквала и избягвала благополучно от курника. Напразно човеците се ядосваха, обикаляха, заничаха, чудеха се… Ако можеше, лисицата би вдигнала глава, изсмяла би се ядовито в лицата им:
— Слепци, не виждате! Само аз зная!
И като наведе глава, тя заситни нататък към дола̀ и познатите места.
Ловецът стигна до края на насипа. По-нататък е долът — дълбок, стръмен, непроходим. Вдясно е железопътният мост. Денем и нощем там бди часовой. И сега е там — ням и неподвижен. Ловецът снема пушката си, подпира се на нея и внимателно се свлича, минава канавката и спира на линията.
— Здравей!
— А, ти ли си? Пак ли насам?
— Нямам мира. Ще ги гоня тези проклетници. Виждал ли си ги тъдява?
— Тази нощ не съм. И снощи ги нямаше. Запиляха се нанякъде.
— Не бой се. Като огладнеят, пак ще дойдат. Услади им се вече два пъти.
— Кой знае! — отвръща със съмнение неподвижната фигура на часовоя.
— Трай си. Ще дойдат.
Ловецът побива пушката си в снега, полага мъртвата кокошка на релсите, вади ловджийския си нож и я разсича на две половини.
— Ами тази кокошка пък защо ти е?!
Ловецът се смее беззвучно:
— Трябва ми.
Той вдига пушката си, прескача отсрещната канавка, спира, развива дългата връв и пуща кокошката в снега.
— Аз отивам нататък, към храстите. Там ще вардя. Ако забележиш нещо, свирни.
И той закрачва напред, като влачи зад себе си из снега разкървавената кокошка. След него по стъпките му остават отронени перушинки и тъмни следи кръв по чистия сняг.