— Спомням си достатъчно от колежа, за да знам за опитите на Павлов. Известна материя — отвърна Грифин.
— Е, останалото не е толкова известно. Ние свързахме датчици към слуховия нерв, за да регистрираме действителния сигнал, постъпващ в мозъка: получихме дразнение с тридесет импулса в секунда, видяхме го на осцилоскопа. След това намалихме честотата на звънене на двадесет и четири импулса в секунда. Опитайте се да познаете какво стана? — Отговор не последва. Брад се усмихна. — Осцилоскопът продължи да показва тридесет импулса в минута. Мозъкът продължаваше да чува нещо, което в действителност не съществуваше.
— Така че, както виждате, не само при жабата информацията се подлага на подобна обработка. Човешките сетива възприемат света в необработен вид. Входовете на сензорите сами редактират и преподреждат информацията. И така, това, което искам да направя с теб, Роджър — продължи Брад, — е да ти помогна малко при интерпретацията. Не можем да променим мозъка ти. Добър или лош, ние сме зависими от него. Сива пихтиеста маса със структура, която ограничава възможностите му. Вече е ясно, че не можем да продължаваме да подаваме информация от сензорите директно към него. Единственото място, където можем да се намесим, е интерфейсът — преди тя да постъпи в мозъка.
Грифин удари по масата с отворена длан.
— Предлагате ли да определим някакъв краен срок? — изръмжа той.
— Бих могъл да опитам, сър — каза Брад мило.
— Може да загазиш, ако купим това и после се окаже, че не работи, момче!
— Какво искате от мен? — добродушието изчезна от лицето на Брад.
— Искам да ми кажеш каква е вероятността за успех — грубо отвърна Грифин.
Брад се поколеба.
— Не по-лоша от петдесет процента — отвърна той накрая.
— Тогава — усмихна се Грифин най-после, — давайте.
Петдесет процента, помисли си Роджър, докато се връщаше към кабинета си, не е лошо залагане. Разбира се, зависи от залога.
Забави крачка, за да може Брад да го настигне.
— Брад — попита той, — съвсем сигурен ли си в това, което каза?
— Да ти кажа истината, по-сигурен съм, отколкото излезе. — потупа го нежно по гърба Брад. — Не исках да превивам повече врат пред Грифин. И слушай, Роджър, благодаря ти.
— За какво?
— Че се опита да ме предупредиш. Оценявам го.
— Няма нищо — отвърна Роджър. Той поспря за момент, загледан в гърба на Брад, чудейки се откъде Брад знае нещо, което беше споделил само със съпругата си.
Ние бихме могли да му кажем — както бихме могли да му кажем още много, много други неща, а също и защо проучванията на общественото мнение показват това, което всъщност показват. Но това не беше нужно никому. Той можеше и сам да го разбере — стига да беше поискал.
7. Смъртният се превръща в чудовище
Дон Кейман беше всестранна личност и никога не би зарязал някой проблем. По тази причина ние го взехме в проекта като специалист по планетата Марс, но това качество обхващаше и религиозната страна от живота му. Напоследък го притесняваше един религиозен проблем, скрит някъде в съзнанието му.
Той не му позволяваше да си свирука, докато внимателно се бръснеше около брадата си, оформена като тази на Дизи Гилеспи и разресваше косата си пред огледалото като някое момче от лъскава корица. Безпокойството му не намаляваше. Вгледа се в отражението си, като се опитваше да разбере какво го притеснява. След малко разбра, че едно от нещата е тениската му. Не вървеше за случая. Смени я с плетен четирицветен пуловер с поло яка, която достатъчно приличаше на свещеническа.
Вътрешният телефон иззвъня:
— Дони, готов ли си вече?
— Идвам след минутка — отвърна той и се огледа. Какво друго оставаше? Спортното яке лежеше върху стола до вратата. Обувките бяха лъснати. Ципът — закопчан. „Започвам да ставам разсеян“ — каза си той. Това, което го притесняваше, беше нещо около Роджър Торауей, към когото в момента изпитваше страшно съжаление.
Сви рамене, взе якето си, наметна го, излезе в преддверието и почука на вратата на женския метох, където живееше сестра Клотилда.
— Добро утро, отче — рече послушничката, която го въведе. — Седнете. Сега ще я повикам.