— Благодаря, Джес. — Той я изгледа с одобрение, докато не се скри в другия край на преддверието. Тесният прилепнал панталон й отиваше много. Кейман се наслаждаваше на неясното, прастаро чувство за порочност. Това беше дребен грях, като например ростбифът в петък. Спомни си родителите си, които упорито дъвчеха пържените дълбоко замразени миди всеки петък вечер, дори след всеобщото разрешение. И го правеха не защото вярваха, че е греховно да се яде месо, а просто защото храносмилателната им система беше дотолкова свикнала с рибата в петък, че не знаеха как да променят тази зависимост. Усещането на Кейман относно секса беше същото.
Отмяната на правилото за безбрачие не изтри генетичния спомен от хилядолетната традиция на свещеничеството, което се е правело, че не знае за какво му е сексуалният инструмент.
Сестра Клотилда влезе весело в стаята, целуна го по току-що обръснатата буза и го хвана за ръката.
— Ухаеш приятно.
— Искаш ли да изпием по чаша кафе някъде навън? — попита Кейман и я поведе към вратата.
— Не, Дони. Нека този път го прескочим.
Есенното слънце припичаше, усещаха се поривите на горещия вятър, който идваше от Тексас.
— Да сваля ли гюрука?
Тя поклати глава.
— Косата ти ще се разпилее. Всъщност няма значение, прекалено горещо е. — Размърда се на седалката, притисната от колана, и го погледна. — Какво има?
Той сви рамене, запали колата и я подкара към автоматичните алеи.
— Не мога да разбера. Чувствам се като че има нещо, което съм забравил да изповядам.
Клотилда кимна с разбиране.
— За мен ли?
— О, не, Тили! То е… съвсем не съм сигурен какво е. — Той пое ръката й несъзнателно, втренчил поглед през страничното стъкло. Докато пресичаха кръстопътя, съзря белия куб на сградата, в която се помещаваше проектът.
Не интересът му към сестра Клотилда го притесняваше, беше съвсем сигурен в това. Въпреки че харесваше меката тръпка на порока, нямаше никакво желание да се подиграва със законите на своята църква и своя Бог. Може би, помисли си, би могъл да наеме добър адвокат и да се бори, но не и да нарушава закона. Смяташе интереса си към сестра Клотилда достатъчно смел и онова, което можеше да произлезе, щеше да зависи от това какво позволява нейният обет, когато (и ако) някога му се случеше да я помоли да се освободи от него. Той не си падаше по безцеремонните отцепнически секти като клерикалните общини или възродените катари.
— Роджър Торауей? — попита тя.
— Не бих се изненадал — отвърна той. — Има нещо, свързано с измененията в сензорните му системи, което ме притеснява. Начинът, по който ще възприема света.
Сестра Клотилда стисна ръката му. Като психиатричен социален работник тя знаеше какво се вършеше в проекта, а и познаваше Дон Кейман.
— Сетивата са лъжовни, Дони. Така е казано в Библията.
— О, наистина. Но има ли право Брад да определя как да лъжат сетивата на Роджър?
Клотилда запали цигара и го остави да размисли. Едва когато наближиха търговския комплекс, тя каза:
— Следващата пряка, нали?
— Да — отвърна той и превключи на ръчно управление. Плъзна се към паркинга, все още завладян от мисли за Роджър Торауей. Проблемът със съпругата на Роджър бе сериозен повод за безпокойство. Но в главата му се очертаваше много по-страшен въпрос: как би могъл Роджър да направи съдбовния избор — кое е Правилно и кое е Грешно, след като информацията, върху която можеше да изгради решението си, щеше да бъде филтрирана през медиаторните вериги на Брад?
Надписът над витрината гласеше „КРАСИВИ ФАНТАЗИИ“. Беше малък магазин според стандартите на търговския комплекс, където залите на „Двете момчета“ заемаха седем хиляди и петстотин квадратни метра площ, а имаше и гигантски супермаркет. Но беше достатъчно голям, за да излиза скъп на собственичката си. Наемът, услугите, осигуровките, заплатите на тримата продавачи, двама от които на непълно работно време, щедрото възнаграждение на Дороти като мениджър — всичко това означаваше чиста загуба от почти две хиляди долара месечно. Роджър плащаше с удоволствие, въпреки че някои от нашите счетоводни модули му бяха доказали, че би му излязло по-евтино да дава на Дороти по две хиляди на месец.
Дороти редеше китайски порцелан върху щанд с надпис „Разпродажба на половин цена“. Тя кимна учтиво на посетителите си.
— Здравей, Дон. Радвам се да ви видя, сестра Клотилда. Искате ли да купите евтино няколко червени порцеланови чаши за чай?
— Красиви са — отвърна Клотилда.
— Наистина. Но не ги купувайте за метоха. От Управлението по храните и лекарствата наредиха да не се продават. Смята се, че глазурата им е отровна — при положение, че човек пие поне четиридесет чаши чай всеки ден в продължение на двадесет години.